Докато обличаше новите си, подарени му от селяните доспехи Грен чу за втори път пронизителния звук от рог, който бе сигнала за тревога отвън. След като бързо бе облякъл бронята си воина грабна меча даден му от Брънт и го закачи на колана си. Грен отвори вратата на стаята си , като първо дръпна резето и след малко вече тичаше надолу по стълбите. Долу видя ужасените Толбърн и Тамида. Управникът гледаше навън през прозореца на своята къща с малка кама в ръката и проклинаше с ужас в гласа, а Тамида бе седнала на своето легло с ръце на лицето си и плачеше уплашена. Те видяха че Грен бе влязъл. Войнът с лъскавата си броня и меч сякаш им вдъхна някакъв кураж. След секунда на вратата се почука силно и настоятелно.
-Аз ще отворя! – рече им Грен уверено. – Кой е там? –попита война високо, с ръка на меча си, след като бе стигнал бързо до вратата.
-Аз съм стража Пенхоу! Брънт ме прати при управника и дъщеря му! – чу се глас отвън.
Грен погледна към своя домакин и той му кимна да отваря. Мъжът отвори леко вратата и погледна навън.
В селото цареше пълен хаус. Уплашени създания, тичаха в различни посоки с ужас на лицата. Грен усети че мирише на дим , изгледа кратко стража пред вратата и го разпозна. После му рече:
-Влизай бързо!
Пенхоу бе едно от онези създания с паяко-подобните глави със щипки на устата. Носеше леката си кожена броня и къс меч. Грен си спомни, че го беше видял в гората в нощта на идването си в света им. Стражът не се поколеба и влезе. Бързо погледна към Тамида, после към Грен и накрая към управника. Беше силно притеснен.
- Обора за яксове гори, мистър Толбърн! И портата бе нападната от таласъми! Бе нападната от вътрешна страна, сър! – рапортува стражът.
-Как е възможно това? – попита Толбърн в отговор с недоумение в лицето.
-Предстои да разберем! – рече Пенхоу кратко. – Таласъмите са отворили портата отвътре и са успели да избягат при това с няколко заложника. Има и убити и ранени селяни и стражи, сър!
Грен разбра какво е станало. Няколко таласъма, най-вероятно добри скаути, бяха успели да влязат зад стените. Точно как бяха избегнали да бъдат забелязани от стражите или как бяха прескочили високата дървена ограда, Грен не бе сигурен. Сигурно бяха наблюдавали дълго стражите и техния маршрут на патрулиране от някое от високите дървета в близката гора и бяха успели да прехвърлят с въжета високата, дървена стена незабелязани. Бяха запалили обора на животните за да привлекат вниманието на хората и стражите от селото. После бяха пленили и награбили няколко селянина и бяха атакували портата за да могат да излязат бързо от Ивънуел. Господарят им сигурно бе разбрал че е разкрит и искаше заложници. Друго обяснение Грен нямаше за странната атака. Той явно бе решил да не превзема още селото, което е можел да направи още тази вечер, ако бе пратил друг голям отряд при портата, през която скаутите му бяха избягали.
-Отивам при портата! – рече Грен на смаяния управник. – Заключете се и не мърдайте от тук!
-Моля те внимавай, Грен! – проплака Тамида докато мъжа излизаше.
Воинът я погледна бързо и вече излязъл от къщата на управника се затича, колкото бързо можеше към портата на селото. Още не се чувстваше силен, както преди, заради отварата. Около него цареше хаус и объркване. Съществата от селото, някои от които въоръжени, бяха паникьосани и не знаеха какво се прави в ситуацията като тази и Грен бе сигурен, че никой не е нападал селото преди. Някои от тях, които бяха по адекватни тичаха в посока обора за яксове, за да помагат при гасенето с кофи в ръцете.
Война стигна до дървената порта, която още беше отворена. Видя Брънт клекнал до един от стражите си, от рамото на който стърчеше къса но доста дебела стрела. Грен се приближи към тях.
-Спокойно, синко! Спокойно ,момчето ми! Тамида ще те оправи, не се тревожи! Знам че боли, знам… – говореше командира на своя подчинен.
-От кога таласъми имат арбалети и могат да стрелят с тях… - обади се раненият войн и се сгърчи от болка. Изглеждаше познат на Грен, но в полумрака не беше сигурен от къде. – Как не ги видяхме да прескачат стената? Да бях умрял по-добре! Ама че срам…
-Достатъчно хора умряха, момче! Достатъчно… - рече му Брънт и погледна настрани към една от кулите при портата.
Грен видя двата трупа положени на земята там и в него се надигна гняв. Един от останалите живи стражи гледаше седнал своите мъртви другари и още трепереше от адреналина от битката с таласъмите.
Грен се наведе над ранения от стрела страж и го попита яростно:
-Боецо, видя ли в коя посока тръгнаха таласъмите и техните заложници?
-Избягаха в гората, сър! В посока право напред, точно срещу портата! – бързо му отвърна стражът със намръщено от болка лице.
-Да не си посмял момче! – обърна се командир Брънт към Грен. – Трябва да останеш в селото! Имаме обор за гасене и селяни, които трябва да бъдат разпитани! Таласъмите са повече, с голяма преднина и е тъмно! Как мислиш да ги догониш?
-Ще ги догоня! – рече му Грен уверено. После стана и излезе през портата на селото от нейната външна страна. – Затваряйте!-извика той вече отвън с непоколебимост в гласа.
- Затваряйте портата! – повтори на висок глас и Брънт. Портата започна да се затваря бавно със скърцане ,а Грен се обърна и спринтира на предела на силата си, към началото на гората, където го бе насочил ранения от арбалета страж.
Докато тичаше по-навътре и по-навътре в тъмната гора, Грен се оглеждаше като обезумял. Наистина бе твърде тъмно и надеждите на война, да намери следа или нещо което да му даде насока, започваха да намаляват. Влязъл вече много навътре в гората смелия мъж не виждаше небето. Грен обаче видя големи скали в една малка котловина с няколко странни дървета около нея. На земята в котловината имаше легнало голямо тяло на същество, което пъшкаше и дишаше тежко. В тъмнината Грен не можеше да види точно как изглеждаше то, но бе масивно. Войнът се приближи предпазливо към него с тихи стъпки.
-Раниха ме братко! Няколко таласъма ме нападнаха и съм ранен! – чу в главата си непознат глас Грен и усети че настръхва. Не знаеше какво става, но разбра от следващите думи на странния мъжки глас. – Само така мога да комуникирам с други създания, не се плаши! Ти говори свободно на глас и аз ще те разбера! Кажи ми как се казваш! Аз съм Макгорн!
-Аз съм Грен! – отвърна му война тихо и го попита с трескаво нетърпение. – Видя ли на къде тръгнаха таласъмите? Те отвлякоха мои приятели от близкото село!
-Видях ги! Те ме нападнаха и съм смъртоносно ранен… – чу той немощния глас на Макгорн в главата си.
-Помогни ми моля те! Приближи до мен….
Грен беше раздвоен и каза на съществото, пак така тихо, за да не бъдат усетени от евентуални врагове:
-Нямам време! Можеш ли да станеш и да се скриеш? Аз ще те намеря после! Трябва да бързам след таласъмите!
-Ще се опитам да стана…-рече гласът в главата на Грен със стон и в следващия миг огромното създание се надигна трудно и куцайки излезе на светлината на луните, които светеха през пролука в короната на дърветата отгоре. То бе около три метра високо и мускулатурата му издаваше голяма физическа сила. Имаше грозна, гущероподобна глава, люспеста, сиво-зелена кожа и опашка, която бе дълга и мощна на вид. Оранжевите му очи блестяха в мрака, а устата му бе огромна, силна на вид и с остри зъби. Грен се загледа в него и му се стори странно такъв великан да се остави така лесно на няколко таласъма да го ранят смъртоносно… Създанието бе доста страховито и приличаше на огромен гущер на два крака. Гущер… Гущера войн! „ – Внимавай с гущера войн! Много е опасен…“ беше му казало Божеството.
-Къде си ранен?- попита го Грен вече разбрал какво се случва. Воина запази самообладание въпреки , че предчувстваше какво ще стане след малко.
-Ръката ми… ръката ми и в гърдите... от стрели на арбалети… - чу отново немощния глас в главата си, като вече долавяше нотката на преструвка, която не бе усетил в началото.
Гущера Макгорн бе покрил дясната си ръка с някаква стара дрипа и я държеше така все едно криеше отдолу рана.
-Ела, приближи се да погледнеш раните ми! – изпъшка пак гласа.
Грен тръгна към него със фалшива загриженост в погледа и Макгорн започна да се усмихва и да го подканя. –Ела, ела, моля те… Грен вървеше бавно към чудовището, но на два метра от огромния гущер, рязко извади меча си и замахна светкавично напред с него. Ударът попадна в рамото на чудовището и там се откри рана от която бликна малко кръв. Грен си бе помислил че ще успее го разсече на две с такъв мощен удар, но люспите му и огромната сила на звяра го предпазиха. Макгорн изрева и отскочи в страни, като се озова на около пет метра от воина и погледна раната си с уплашени оранжеви очи. Парцала от ръката му бе паднал и война видя на ръката на чудовището, не рана, а голяма златна гривна, същата като неговата. Това и бе очаквал. Те срещнаха погледи за няколко секунди и после започнаха да обикалят в кръг и да се дебнат готови за схватка.
- Умен си Грен! Рядко успяват да ме изненадат! – чу война в главата си вече променения тон на гласа. Той беше леден и жесток и Грен пак настръхна. – Не чувам и мислите ти, братко! Ти си удивителен! Видях те още в спомените на моя таласъм, който бяхте вързали в гората! Не съм срещал досега подобен на тебе! Присъедини се към мен! Нямаш представа какво можем да постигнем заедно! –каза му Макгорн докато гледаше златната гривна на ръката на Грен.
-Ти трябва да ме мислиш за слабоумен или много да си надценил хитростта си! Мислеше си, че ще ме изиграеш сякаш съм някое малко дете, нали? – каза Грен с присмех.
-Исках да видя как ще постъпиш! Исках да видя какво ще направиш като отвлека няколко от приятелите ти! Ти веднага хукна след тях в гората! Исках и да останем насаме! Ако обединим сили можем да постигнем толкова много! – чу мъжът в главата си гласът на Макгорн.
- Нееее, ти искаш да ти служа покорно, като твоите таласъми и да ме убиеш при първа възможност, щом разбереш това, което искаш да знаеш за мен .Защо да ти служа като мога да те победя? – рече му Грен и пристъпи заплашително напред.
Макгорн се стресна от уверените думи на воина срещу себе си и отскочи крачка назад.
-Страх те е от мен нали? –подигра му се Грен и се усмихна. – Май не ти се случва често? Таласъмите ти роби добре са те разглезили! От кога не си се изправял пред истински воин? Всичко, което направи тази вечер беше глупост! Глупаво беше ,че не превзе селото като имаше възможност и беше глупаво да останеш сам с мен, защото вече знаеш че аз ще те надвия!
- Мълчи! – заповяда ледения глас в главата на Грен . – Таласъмите ми роби отмъкнаха приятелите ти! Знаех че ще хукнеш като кученце след тях! Хвърли меча и се предай! Ела с мен в пещерата ми и ще ги пусна! Ако ли не ще ги изтезавам!-каза Макгорн и се усмихна злобно.- Ще ги изтезавам дълго и мъчително и ще чуеш как пищят от болка чак в мръсното ти село! Предай се и ела и ти обещавам... – продължи с лъжите си чудовището, но Грен изкрещя:
-Не аз ще те убия тук тази нощ! – и скочи напред, като замахна с големия си меч към главата на огромния гущер.
Макгорн избегна удара с отскок назад, погледна Грен със коварна злоба в очите, след което отстъпи бавно назад, обърна се и изчезна в гората.
-Ще ти пращам приятелите ти парче по парче! – чу Грен в главата си. Последва ужасяващо жесток смях и чудовището бе изчезнало.
© Станимир Станев Todos los derechos reservados
Имам ли времето, продължавам.
Поздравявам те.