Оня ден Златото се връща от някъде. Чакай да ти кажа най-напред за какво злато става дума. Да не се чудиш. През лятото правим ремонт в къщи и бях извикал две момчета да ми помагат. Симпатяги. По едно време на едното нещо му притрябвало и вика.
- Лельо Златке!
Никой не се обажда. То пак.
- Лельо Златке! Влиза моята жена и то вика.
- Аз те викам.
- Ами аз - вика бабчето - не се казвам Златка.
- Ами дядото нали ти вика така.
- Вика ми дъртака му с дъртак. Той ме е кръстил така. Като е ядосан и няма на кого да си го изкара, ми вика „злата”, а като е в ред съм злато. Та като чуеш, че вика Злато, Златке, да знаеш че е в ред, като пита къде е Злата да не го закачаш. Кажи, момче, какво искаш?
Дрънка си бабчето, вика ми че съм изкукуригал, ама като викна Злато, припка като сърничка. Оня ден ми се оплаква.
- Дъртолане, да знаеш повече сама няма да излеза.
- Що бе, чадо? - викам аз.
- Що? Вървя и гледам наши познати. Все сами. Тя или той. Все самички. Все бързат. Да ги пита човек за къде. Не се ли набързахме. Не я ли свършихме тая пуста работа. Пък като сме заедно, като се кротнем един до друг, като се затъркаляме...
- До поредното магазинче, да си бръкнеш носленцето.
- Ей, урсуз човек си. Ти в магазин само за цигари влизаш. Кой да пазарува?
- Верно е – викам аз.
- Верно ами. Ако не съм аз, ще пукнеш от глад. И хляб не знаеш откъде да вземеш.
Млъквам. Верно е. Млъква и тя. Обажда се след десетина крачки. Повече не е възможно да мълчи.
- Дъртолане, защо не обичаш да излизаш сам. Имаш толкова познати, приятели. Все викаш, айде да поизлезем. Ами врътни се насам натам сам, па може и късмет да извадиш, нещо чуждо да налети на теб. Одъртя, а очите ти все шарят. Нищо не пропускаш.
- Че как да го пропусна бе, Злате? За какво се е накиприла и издокарала ей оная кукла? А! Кажи де? За какво? Да я видят, да я забележат. Защо цъфтят цветята? Да ги видят пчеличките, да кацнат на тях. А ти какво искаш? Като видя нещо като това хубаво и завързано да върви като богиня, очите ли да си затворя, настрана ли да се обърна. Че човек трябва да е съвсем изкукуригал да не изгледа тая красота.
- За всичко имаш отговор. Изкуфял дъртак. А защо тогава се мъкнеш с мен, а не вървиш след оная. Да се нагледаш.
Млъквам. Как да ù обясня?
Насреща се задава някакъв модерен екземпляр. От тия, дето изхвръкнаха нагоре изведнъж. Демонстрират. Модни лъскави дрехи, златни гривни на ръцете, обици на ушите, някой ги слагат и на носа си. Не знам само дали и на дупетата си прикачват такива скъпи дрънкулки. Изобщо виж ма кой съм и колко съм. Ми имат, накичват се. Аз като си нямам какво да накича?
Припалвам и на ум си мърморя.
- Ами то всеки се кичи. Кой с какво може, каквото си има колкото му е пипето. Всички са си маниаци. Вижте ме кой съм, какъв съм. Така е. И аз съм си маниак и то баш. Как – викам си - да ти обясня, злато мое, че и аз излизам накичен и аз искам да ме зяпат и да ми завиждат как съм се накичил. И не с дрънкулки и ламаринки, а с злато и то истинско. Двайсет и четири каратово.
- Я, Злато, я душо моя, я се залепи до мен!
© Иван Стефанов Todos los derechos reservados
Ето това е! Поздрави!