Венка чу трополенето на конете, пусна шишето на земята и се втурна навън. Конете препускаха по пътя. Беше закъсняла. Вратата зееше отворена, снегът прехвърчаше навътре, а от Седефа нямаше и следа. А какво ли можеше да стори? Ням писък застина в гърлото и. Гледаше черните фигури как се смаляват много надалече. Беше вцепенена от ужас. Тогава мъката и се отприщи като вода от бент и закрещя:
- Господииии…Божеее… убий ги тези зли песове…отвлекли са момичето…Господи, какво ще правя, Господи…..какво ще правя без Седефа…
Ридаеше и нареждаше Венка, взираше се в снежното небе, но никой не я чу. Раменете и се тресяха, а зъбите и тракаха от болка. Свлече се на колене и заудря юмруци в снега. Безсилието я подлудяваше. Така я намериха след няколко часа – измръзнала и свита на топка. Вкараха я в хана и едва я спасиха от бяла смърт. Завиха я с одеяла до огнището. Венка се съвзе и повтаряше :
- Взеха Седефа, взеха я…Кой ще чуе?...кой…
………………………………………………..
Препускаха няколко часа с конете. Седефа изтръп ...