Един живот напук

Напук превърнах се в огледално отражение на всичко, което някога си искал, напук превърнах се в стъклен кристален образ от твоите мечти, напук превърнах се в безропотно въплъщение на твоя идеал, напук изгубих дори себе си.

Напук вървях толкова време по измислен, сбъркан път.

Напук бягах без път, дори когато не ми оставаха сили на дишам.

Напук дишах аз дори, за да не се предам пред теб.

Напук бях силна, за да не личи слабостта ми пред теб.

Напук мразех, когато сърцето ми крещеше, че обича.

Напук преглъщах сълзите си, за да мислиш, че съм безчувствена.

Напук черни бяха очите ми, когато бяла бе останала душата ми.

Напук черни бяха косите ми, макар руси да са били преди.

Напук черно носех винаги, макар да обичах всички цветове.

Напук чупех стъклата, макар да режеха ръцете ми.

Напук отварях врати, които трябвало е да останат затворени.

Напук късах оковите си, макар да знаех, че има още много като тях.

Напук изричах думи, макар да мразех и гласа си.

Напук мълчах, когато някъде дълбоко душата ми пееше тъжна песен.

Напук пазех всичко, за да имаш какво да мразиш.

Напук изтривах всичко, за да няма спомен, че такава съм била.

Напук забравих да мечтая, за да не разбиеш и мечтите ми.

Напук не се предавах, за да не отнемеш и живота ми.

Напук живеех, за да не ми видиш никога мъртва.

Напук забравих коя съм, за да не ме боли.

Напук друга бях, но не и тази, която искаше… нали?