- Значи, все пак да сме двойка, така ли?
- Да, все тая... - отговори Миро.
Момичето се усмихна и го хвана за ръката. Почувства се щастлива. Трепет изпълни сърцето й. Вече нямаше да се прибира с насълзени очи, нямаше да плаче през дългите нощи.
Те вървяха бавно хванати за ръце към блока й. Мълчаха. Когато стигнаха до входната врата тя се надигна на пръсти и го целуна. После бързо се качи по стълбите.
Мина месец. Бяха заедно, но рядко се виждаха дори и да ги дeляха само няколко градинки разстояние. Започна училище. Трябваше да учи. Тази година беше важна за нея - щеше да кандидатства в гимназия. Но въпреки, че не го засичаше почти не спираше да мисли за него и за последната вечер, прекарала с него. Винаги, когато намереше свободно време, сядаше на компютъра и му пишеше. Макар, че много често той въобще не й отговаряше на съобщенията.
Един ден обаче се срещнаха. Тя се прибираше от училище. Беше изморена, но щом го зърна седнал на пейката пред блока се затича към него. Седна и го поздрави: ...