Една провалена любов...
2 min reading
- Значи, все пак да сме двойка, така ли?
- Да, все тая... - отговори Миро.
Момичето се усмихна и го хвана за ръката. Почувства се щастлива. Трепет изпълни сърцето й. Вече нямаше да се прибира с насълзени очи, нямаше да плаче през дългите нощи.
Те вървяха бавно хванати за ръце към блока й. Мълчаха. Когато стигнаха до входната врата тя се надигна на пръсти и го целуна. После бързо се качи по стълбите.
Мина месец. Бяха заедно, но рядко се виждаха дори и да ги дeляха само няколко градинки разстояние. Започна училище. Трябваше да учи. Тази година беше важна за нея - щеше да кандидатства в гимназия. Но въпреки, че не го засичаше почти не спираше да мисли за него и за последната вечер, прекарала с него. Винаги, когато намереше свободно време, сядаше на компютъра и му пишеше. Макар, че много често той въобще не й отговаряше на съобщенията.
Един ден обаче се срещнаха. Тя се прибираше от училище. Беше изморена, но щом го зърна седнал на пейката пред блока се затича към него. Седна и го поздрави:
- Здравей, как си?
- Ок съм.
- Как я караш?
- Що годе... Какво смяташ да правиш днес?
- Ами имам много да уча. Ама хубаво, че нашите ги няма - ще мога малко да си почина...
- Вашите ги няма?!
- Да.
- Защо тогава не ме поканиш у вас?
- Ами... не мога... трябва да уча, а и утре ще ме изпитват...
- Значи ти винаги за тъпите уроци намираш време, както и да ходиш на даскало, а за мен - не!
- Но...
- Млъквай, сега аз говоря, чу ли ме! Значи за мен нямаш време и не можеш да ме поканиш у вас, докато вашите ги няма, ама можеш да си губиш времето с глупости! Шматка!
- Но, Миро...
- Какво "Миро"? Какво ми хленчиш? Писна ми от глупостите ти! Писна ми да те слушам! Щом нямаш време за мен, ок. Край с връзката ни!
Момичето хукна към дома си разплакано. Чу как се измя почти зловещо грозно и видя как си тръгна с широка усмивка. По-късно, когато седна на компютъра видя надписът му на профила в
Интернет "Свободен". Нещо убоде сърцето й... Поредна вечер не спа заради него.
След няколко дни го срещна на улицата. Лапнал цигара, подпрян на някаква ограда, зяпаше момичетата, които вървяха наоколо.
- Хей, малката, не се размотавай из улиците, отивай да учиш! - провикна се той. Тя сведе глава, отиде и му рече:
- Дано някой ден, да страдаш както аз по теб!
И си тръгна с насълзени очи,вървейки по улицата.
- Да, все тая... - отговори Миро.
Момичето се усмихна и го хвана за ръката. Почувства се щастлива. Трепет изпълни сърцето й. Вече нямаше да се прибира с насълзени очи, нямаше да плаче през дългите нощи.
Те вървяха бавно хванати за ръце към блока й. Мълчаха. Когато стигнаха до входната врата тя се надигна на пръсти и го целуна. После бързо се качи по стълбите.
Мина месец. Бяха заедно, но рядко се виждаха дори и да ги дeляха само няколко градинки разстояние. Започна училище. Трябваше да учи. Тази година беше важна за нея - щеше да кандидатства в гимназия. Но въпреки, че не го засичаше почти не спираше да мисли за него и за последната вечер, прекарала с него. Винаги, когато намереше свободно време, сядаше на компютъра и му пишеше. Макар, че много често той въобще не й отговаряше на съобщенията.
Един ден обаче се срещнаха. Тя се прибираше от училище. Беше изморена, но щом го зърна седнал на пейката пред блока се затича към него. Седна и го поздрави:
- Здравей, как си?
- Ок съм.
- Как я караш?
- Що годе... Какво смяташ да правиш днес?
- Ами имам много да уча. Ама хубаво, че нашите ги няма - ще мога малко да си почина...
- Вашите ги няма?!
- Да.
- Защо тогава не ме поканиш у вас?
- Ами... не мога... трябва да уча, а и утре ще ме изпитват...
- Значи ти винаги за тъпите уроци намираш време, както и да ходиш на даскало, а за мен - не!
- Но...
- Млъквай, сега аз говоря, чу ли ме! Значи за мен нямаш време и не можеш да ме поканиш у вас, докато вашите ги няма, ама можеш да си губиш времето с глупости! Шматка!
- Но, Миро...
- Какво "Миро"? Какво ми хленчиш? Писна ми от глупостите ти! Писна ми да те слушам! Щом нямаш време за мен, ок. Край с връзката ни!
Момичето хукна към дома си разплакано. Чу как се измя почти зловещо грозно и видя как си тръгна с широка усмивка. По-късно, когато седна на компютъра видя надписът му на профила в
Интернет "Свободен". Нещо убоде сърцето й... Поредна вечер не спа заради него.
След няколко дни го срещна на улицата. Лапнал цигара, подпрян на някаква ограда, зяпаше момичетата, които вървяха наоколо.
- Хей, малката, не се размотавай из улиците, отивай да учиш! - провикна се той. Тя сведе глава, отиде и му рече:
- Дано някой ден, да страдаш както аз по теб!
И си тръгна с насълзени очи,вървейки по улицата.
© Вили All rights reserved.
