26.10.2008 г., 19:08 ч.
Една провалена любов...
2 мин за четене
- Значи, все пак да сме двойка, така ли?
- Да, все тая... - отговори Миро.
Момичето се усмихна и го хвана за ръката. Почувства се щастлива. Трепет изпълни сърцето й. Вече нямаше да се прибира с насълзени очи, нямаше да плаче през дългите нощи.
Те вървяха бавно хванати за ръце към блока й. Мълчаха. Когато стигнаха до входната врата тя се надигна на пръсти и го целуна. После бързо се качи по стълбите.
Мина месец. Бяха заедно, но рядко се виждаха дори и да ги дeляха само няколко градинки разстояние. Започна училище. Трябваше да учи. Тази година беше важна за нея - щеше да кандидатства в гимназия. Но въпреки, че не го засичаше почти не спираше да мисли за него и за последната вечер, прекарала с него. Винаги, когато намереше свободно време, сядаше на компютъра и му пишеше. Макар, че много често той въобще не й отговаряше на съобщенията.
Един ден обаче се срещнаха. Тя се прибираше от училище. Беше изморена, но щом го зърна седнал на пейката пред блока се затича към него. Седна и го поздрави:
- Здравей, как си?
- Ок съм.
- Как я караш?
- Що годе... Какво смяташ да правиш днес?
- Ами имам много да уча. Ама хубаво, че нашите ги няма - ще мога малко да си почина...
- Вашите ги няма?!
- Да.
- Защо тогава не ме поканиш у вас?
- Ами... не мога... трябва да уча, а и утре ще ме изпитват...
- Значи ти винаги за тъпите уроци намираш време, както и да ходиш на даскало, а за мен - не!
- Но...
- Млъквай, сега аз говоря, чу ли ме! Значи за мен нямаш време и не можеш да ме поканиш у вас, докато вашите ги няма, ама можеш да си губиш времето с глупости! Шматка!
- Но, Миро...
- Какво "Миро"? Какво ми хленчиш? Писна ми от глупостите ти! Писна ми да те слушам! Щом нямаш време за мен, ок. Край с връзката ни!
Момичето хукна към дома си разплакано. Чу как се измя почти зловещо грозно и видя как си тръгна с широка усмивка. По-късно, когато седна на компютъра видя надписът му на профила в
Интернет "Свободен". Нещо убоде сърцето й... Поредна вечер не спа заради него.
След няколко дни го срещна на улицата. Лапнал цигара, подпрян на някаква ограда, зяпаше момичетата, които вървяха наоколо.
- Хей, малката, не се размотавай из улиците, отивай да учиш! - провикна се той. Тя сведе глава, отиде и му рече:
- Дано някой ден, да страдаш както аз по теб!
И си тръгна с насълзени очи,вървейки по улицата.
- Да, все тая... - отговори Миро.
Момичето се усмихна и го хвана за ръката. Почувства се щастлива. Трепет изпълни сърцето й. Вече нямаше да се прибира с насълзени очи, нямаше да плаче през дългите нощи.
Те вървяха бавно хванати за ръце към блока й. Мълчаха. Когато стигнаха до входната врата тя се надигна на пръсти и го целуна. После бързо се качи по стълбите.
Мина месец. Бяха заедно, но рядко се виждаха дори и да ги дeляха само няколко градинки разстояние. Започна училище. Трябваше да учи. Тази година беше важна за нея - щеше да кандидатства в гимназия. Но въпреки, че не го засичаше почти не спираше да мисли за него и за последната вечер, прекарала с него. Винаги, когато намереше свободно време, сядаше на компютъра и му пишеше. Макар, че много често той въобще не й отговаряше на съобщенията.
Един ден обаче се срещнаха. Тя се прибираше от училище. Беше изморена, но щом го зърна седнал на пейката пред блока се затича към него. Седна и го поздрави:
- Здравей, как си?
- Ок съм.
- Как я караш?
- Що годе... Какво смяташ да правиш днес?
- Ами имам много да уча. Ама хубаво, че нашите ги няма - ще мога малко да си почина...
- Вашите ги няма?!
- Да.
- Защо тогава не ме поканиш у вас?
- Ами... не мога... трябва да уча, а и утре ще ме изпитват...
- Значи ти винаги за тъпите уроци намираш време, както и да ходиш на даскало, а за мен - не!
- Но...
- Млъквай, сега аз говоря, чу ли ме! Значи за мен нямаш време и не можеш да ме поканиш у вас, докато вашите ги няма, ама можеш да си губиш времето с глупости! Шматка!
- Но, Миро...
- Какво "Миро"? Какво ми хленчиш? Писна ми от глупостите ти! Писна ми да те слушам! Щом нямаш време за мен, ок. Край с връзката ни!
Момичето хукна към дома си разплакано. Чу как се измя почти зловещо грозно и видя как си тръгна с широка усмивка. По-късно, когато седна на компютъра видя надписът му на профила в
Интернет "Свободен". Нещо убоде сърцето й... Поредна вечер не спа заради него.
След няколко дни го срещна на улицата. Лапнал цигара, подпрян на някаква ограда, зяпаше момичетата, които вървяха наоколо.
- Хей, малката, не се размотавай из улиците, отивай да учиш! - провикна се той. Тя сведе глава, отиде и му рече:
- Дано някой ден, да страдаш както аз по теб!
И си тръгна с насълзени очи,вървейки по улицата.
© Вили Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Супер е !
-
Четох го преди мн мн време.Мога да кажа,че това е мн гадно като четях последното"След няколко дни го срещна на улицата. Лапнал цигара, подпрян на някаква ограда, зяпаше момичетата, които вървяха наоколо.
- Хей, малката, не се размотавай из улиците, отивай да учиш! - провикна се той. Тя сведе глава, отиде и му рече:
- Дано някой ден, да страдаш както аз по теб!
И си тръгна с насълзени очи,вървейки по улицата.".Аз несъм такъв човек и няма да позволя това да се случи с мен и моята душичка.
-
Абе ей такива гадове, бол!!! Чакайте да си сложа цензурата...
Така.
И според мен това е било оправдание, да се разделят, за да може да си
прочисти съвестта поне пред себе си, или пък да замаже очите на околните, преди да литне по останалите...
Така си мисля, ама аз и по принцип си имам едно мое си мнение по повод на подобни господа. Като чума са плъзнали подобни... Изпуснах си цензурата...
Вили, горе главата моето момиче! Ще се радвам, пред лирическата (и пред авторката)скоро да се изправи в цял ръст Истинският, за да ни разкажеш и за тази страна на трепетите!
Прегръдки! -
Съгласна съм с Меланхолик
Тъжен разказ...Разкъсващо истински! -
тоя...Миро..въобще не е за обичане...
така трябваше да свърши...истинският ще е различен от него...
ех...Вили...когато пораснеш...а сега с много обич за теб... -
Според мен той просто е търсил повод да я отреже. Все пак началото е:
"- Значи, все пак да сме двойка, така ли?
- Да, все тая... - отговори Миро." -
"Когато стигнаха до входната врата тя се надигна на пръсти и го целуна." - Много сладурско изречение Прекрасно написан разказ, поздрави! В случая обаче не мога да взема страна нито на лирическата героиня нито на Миро. Пренебрегване... гадно е да си пренебрегнат. Миро едва ли си е мислил само за секс когато я е попитал.
-
Хубаюо е!
-
Много емоционално!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
