Стоя уверено изгубена на спирката, чакайки пристигането на космическия ми кораб и броя падащите хрущяли от липата вляво. Изведнъж пред орловия ми поглед се изпречва смразяваща фигура, обвита в черно наметало. Острият му дъх достига до орбитата на съществуването ми, драскайки по черупката ѝ. Свещеник. Погледът му е красноречив - не ме иска на тази пейка. Взимам прекалено много място с цялата лилава пяна на съзнанието ми. Намествам се нервно. Няма достатъчно място за двама ни. Поне според него. 
     Решавам да игнорирам инвазията в окултната ми територия и откъсвам поглед от бойното поле. Колко още ще се бави кораба ми? Долавям как някой диша като развълнувано куче и започвам издирване на източника. И за огромно съжаление, отново на територията на личното ми пространство, го намирам. Мустакат дядо с почти физически невъзможна фигура на гайда, курнишони със змийска окраска за крака и разкопчана хавайска ризка, чийто две страни приличат на синьо-зелени скали, разкриващи дивен пейзаж на Ван Гог - "Водопад от косми". Фината романтичност на подарената ми от Светия дух гледка ме кара да съм благодарна за неспособността на немощното ми зрение да вижда детайли. Но за съжаление това не винаги ме спасява - забелязвам намигването и въздушната целувка на краставичния господин - поздрав от висините на Хавай специално за мен. 
    - Мисля, че няма нищо по-артистично от това да виждаш хората истински. - казва една баба на друга баба в северозападната част на космическата чакалня. 
      Така е. Колко е артистично само да водя ежедневна война на няколко фронта за личното си пространство от лилава пяна.