Стоя уверено изгубена на спирката, чакайки пристигането на космическия ми кораб и броя падащите хрущяли от липата вляво. Изведнъж пред орловия ми поглед се изпречва смразяваща фигура, обвита в черно наметало. Острият му дъх достига до орбитата на съществуването ми, драскайки по черупката ѝ. Свещеник. Погледът му е красноречив - не ме иска на тази пейка. Взимам прекалено много място с цялата лилава пяна на съзнанието ми. Намествам се нервно. Няма достатъчно място за двама ни. Поне според него.
Решавам да игнорирам инвазията в окултната ми територия и откъсвам поглед от бойното поле. Колко още ще се бави кораба ми? Долавям как някой диша като развълнувано куче и започвам издирване на източника. И за огромно съжаление, отново на територията на личното ми пространство, го намирам. Мустакат дядо с почти физически невъзможна фигура на гайда, курнишони със змийска окраска за крака и разкопчана хавайска ризка, чийто две страни приличат на синьо-зелени скали, разкриващи дивен пейзаж на Ван Гог ...