Ес`Таре́л: сърцето на стихиите- част 13

— Няма друго място като дома! Ваше Стихийство, съветвам те очите ти да са на четири. Семейството ми обожава предизвикателствата. А ако са насочени към член на фамилията, още по-добре— предупреди Кателана, съвсем искрено дремещия и потънал в някакви свои мечти и мисли Тарелин.

Сърцето на стихиите бе гневен, задето възлюбената му стихийница не сподели плама му и не се отдаде изцяло на същността си. Бе готов да изпепели цялата щаб-квартира на Ледената канцелария, да заличи всички свидетели на унижението си, само и само да заглуши предателското гласче вътре в себе си, че се е провалил. Той, Първият, не успя да покори едничката от която се нуждаеше.

Кателана не изпусна удалата ѝ се възможност и действа светкавично. Успя да го убеди, че войните се печелят с търпение, планиране и постепенност. И за да го разсея от деструктивните му мисли, а и за да се посъветва относно следващите си ходове, тя реши да навести своите. А заедно с това и да запознае отблизо рода Ин` Велор с онзи, с когото са свързани от самото си възникване.

В сърцето на високопланинския полуостров Каварин, на ръба на отвесни, червеникави скали, се издигаше Крепостта на Ин`Велор — Фотия. Тя бе древно укрепление, което сякаш бе издялано направо от самата земна ярост. С нейните високи кули, изградени от черен вулканичен камък и обсидиан, тя отразяваше залеза като наточено острие, забито в небето.

Главната порта — Желязната Уста, бе увенчана от двойна арка, обкована с нажежени руни, които имаха свойството да сияят леко дори през деня, а нощем пулсираха с топлината на дъха на дракон. Пред нея се спускаше мост от червено дърво и месинг, преминаващ над дълбоко пропастно дере, в което клокочеше непрестанно пара — геотермална пукнатина, наречена Сълзата на Земята.

Вътрешният двор бе широк и величествен, с под от червен мрамор, в който са инкрустирани гербовете на Великия Дом – пламтяща змия, увита около златен жезъл. Каменните стени бяха гладки и плътни, но върху тях личаха антични гравюри: сцени от великите войни, от първите огнени ритуали, от съюзите с дракони и крале.

В самия център на крепостта се издигаше Огненият Юмрук – централната кула, седалище на рода Ин`Велор. Тя бе червеникавокафява, с върхове, завършващи с ковано-златни пламъци, които никога не гаснеха. Оттам пламтяха огромни факли, захранвани от неизвестен източник, който топлеше и самата планина. Нощем кулата се виждаше от километри — мълчалив фар на могъществото на най-влиятелните огнени майи.

Вътрешността на крепостта бе също толкова внушителна: зали с огледален под, колони, които наподобяваха вкаменени пламъци, и огромни прозорци с червени витражи, които правеха така, че светлината да изглежда драматично кървава дори при изгрев. Тронната зала на Лорда и Патриарх на рода бе издълбана в сърцето на скалата. Там тронът на Игниал Ин`Велор  бе от чист бронз, “прегърнат” от извити ковани езици на пламък. Подът пред него изобразяваше карта на кралството, с всички търговски пътища водещи… именно към Ин`Велор.

Зад външната фасада, крепостта пазеше и своите тайни: подземни ковачници, където се създаваха специални оръжия, архиви от бронзови плочи, които само главата на рода и наследникът му имаха право да четат и запечатани зали за древни съвети и ритуали, използвани само когато съдбата на кралството виси на косъм.

Ала най-впечатляващото в крепостта не е нейната архитектура или богатство. Това бе усещането, което тя създаваше – че тук времето няма власт. Че това място не принадлежи само на хора, а на самата Стихия Огън. Тук, в Крепостта Ин`Велор, се усещаще безпощадната  тежестт на амбицията, натискът на наследството и гордостта на едно семейство, което никога не бе искало да следва – а само да води.

Цялата наследствена провинция на Ин`Велор се простираше сред пламтящите върхове и златистите степи на Полуострова, осеяни с мраморни кули и канали от течна магма. Под тях, дълбоко в корените на земята, пулсираше древна огнена енергия — хранилището на властта на рода.

Когато Кателана и Тарелин пристигнаха на терасите на Двореца от пламък и камък, въздухът се сгъсти, сякаш самата провинция разпозна присъствието на онзи, който някога бе бил не просто стихийник — а Стихията. Но първото, което ги посрещна, не бяха почести. Точно, както бе предупредила Кателана.

— Какво ли може да очакваш от една разглезена госпожица, освен да закъснее за вечеря? — прозвуча тежкият, дрезгав глас на Игниал Ин`Велор, точно преди небето да се разцепи.

Светкавица се спусна към тях като копие от бяла, електрическа смърт. Кателана вдигна ръка, описа с нея рязко няколко дъгови движения и огнена сфера я обви като защитна обвивка. Мълнията се плъзна по нея, разпиляна във въздуха като златист прах.

— Толкова си... предсказуем, татко. — изрече студено, без дори да се усмихне.

— И ти си все така зле възпитана — отвърна той, пристъпвайки напред. Червената му мантия влачеше сенките на оставената подире му пепел по пода. — А сега, да видим кого си ми довела…

Настоящшят господар на най-могъщата фамилия в кралството бе на около шейсет, но носеше годините си с почти младежка лекота. Той бе висок и строен, но не твърде слаб Излъчваше някаква необяснима, внушителна сила, дори без да се движи. Стъпваше тежко, с походката на хищник, който не бърза – защото светът сам идва при него.
Външният му вид също впечатляваше. На цвят, косата му бе тъмно кестенява, почти черна, с медни отблясъци, когато я осветяваше огънят . Носеше я прилежно прибрана назад с огненорубинена фиба с герба на рода. Без свободин кичури. Без слабост. Символ на самоконтрола му.
Очите му изгаряха. Златисто-оранжев, като жар под пепел, погледът му пронизваше, преценяваше и осъждаше без да пророни и дума. Изражението на лицето му винаги бе хладно-иронично, почти презрително към слабостите на другите. Дори в гнева си, той оставаше високомерно сдържан, което го правеше още по-ужасяващ.
Тенът на кожата му бе светъл с червеникави подтонове, сякаш под нея прозираше топлината на пещ. Чертите на лицето му бяха изваяни, но леко ръбати. Притежаваше слна челюст, остри скули, и леко вирнат, по хищнически, нос. Над лявата му вежда  личеше, но едва доловимо диагонален белег- спомен от дуел, който не бе завършил добре за другия.
Игниал винаги, без изключения, носеше своя традиционен за рода ритуален мундир в огнено алено. Раменете му обгръщаше дълъг, червен плащ, подплатен с черна коприна, обсипан с бродерии от златни нишки във формата на пламъци и алхимични знаци. Закопчан бе отпред, на шийната ямка с брошка от обработен вулканичен камък.
Лордът не обичаше оръжията. Не носеше и никога не бе искал да притежава меч. Но бастунът му – обсидианов с резба на феникс, бе хиляди пъти по-опасен от всяко друго оръжие. Твърдеше се, че върхът му съдържа запечатано пламъчно заклинание, активиращо се с мисъл.

 Цялостното впечатление за бащата на Кателана бе на заплашителен, властен авторитет. Когато влезеше  в която и да е стая, всички инстинктивно се снишаваха. Той самият предпочиташе да мълчи и наблюдава. Говореше малко, но всяка негова дума бе като въглен – премерен, подчертано точен, винаги с психологическа дълбочина и скрита заплаха. Не повишаваше глас. Никога. Не му се налагаше.

Личното му мото бе :„Ако дъщеря ми някога бъде коронясана, тя ще бъде кралица не защото някой ѝ е дал трона. А защото аз съм ѝ го купил – с кръв, злато и страх.“

Тарелин направи решителна крачка напред, без да се напряга излишно. Но дори от разстояние усети, че пред него стои необикновен човек. И ако непредсказуемата опасност можеше да бъде въплътена, то тя щеше да се казва Игниал Ин`Велор

— Моето име е Тарелин. — отвърна гордо Първият.

— Чувал съм го. — отвърна Игниал. — Поне сто пъти. Най-вече в сънищата на царедворци, които треперят от възможността силата да се върне там, където  ѝ е мястото. Я да видим...

И без предупреждение, изстреля втори удар — този път не със светкавица, а с разтваряне на земята под краката на Тарелин. Магматична вълна се втурна към него с рев.

Тарелин протегна длан. Магмата замря. После се извиси, застивайки във въздуха като спираловидна змия от разтопена енергия.

— Красиво. — отбеляза той. — Но грубо. Прекалено пряко за умен мъж като теб.

— Грубата сила често казва повече от прикритите ходове. — процеди Игниал. — Хайде! Нека си поговорим с огън.

И те започнаха. Сблъсъкът помежду им не беше просто битка. Беше симфония от елементи. Игниал — огнен лорд до съвършенство, викаше мълнии от небето, строшаваше камък, създаваше мимолетни огнени двойници. Тарелин — безформен, непредвидим, се сливаше  с топлината и я преобръщаше. Всеки удар, който поемаше, се връщаше като поука, подобрен и елегантно разрушителен.

Когато двамата застанаха на разстояние, задъхани, но доволни от равенството на резултата, пламъците около тях угаснаха от взаимно уважение.

Игниал кимна кратко.

— Добър си. Почти съвършен.

— Ти си човек. — каза Тарелин с тихо удивление. — И ме накара да направя нещо, което не съм правил от хиляди години — да се защитавам.

— Защото ти си забравил как да нападаш ефективно. Но това е поправимо, Първоизточнико. Огън се изцерява с огън. Така че, добре дошъл у дома си, Сърце на стихиите!

Игниал се поклони почтително на Тарелин, с което демонстрира възхитителна гъвкавост. Тарелин отговори по същия начин. Двамата се изправиха един срещу друг и кръстосаха мълчаливо погледи. Взаимното уважение към мощта на другия постави началото на едно обещаващо бъдещо сътрудничество.

Огненият патриарх кимна на дъщеря си и ѝ предложи ръката си. След което тримата се отправиха към банкетната зала. Колкото и да го отричаше, той все пак бе щастлив да види дъщеря си отново у дома.

Угощението беше повече от пищно, като преобладаваха  ястията, приготвени с месо. Традиционно за огнените майи, в тях се добавяха множество и пикантни подправки, с които се усилваше мощта на повелителите на елемента. По отоншение на напитките важеше същото. Дори чаят на благородните дами лютеше от солидното количество джинджифил, вложен в него. Алкохолът бе високоградусов, но горещата природа на поданиците на Ин` Велор ги бе приспособила да носят на пиене.

След задължителните приветствени разговори с роднините, Кателана отдели малко повече внимание на единствената родственица, която я обичаше искрено и душа даваше за нея. Това бе баба ѝ по бащина линия Фотилана.

Старата я разпитваше с любопитство как вървят делата в столицата, в Ордена на Баланса, от който тя самата тя се бе оттеглила след раждането на Кателана. Сърцето ѝ от изстинала магма можеше да бъде смекчено единствено от прегръдката на сина ѝ или единствената и по тази причина, обожавана внучка.

И сега, докато се наслаждаваше на падащата нощ в своята лична градина, част от разкошния вътрешен двор на крепостта и съвсем непринудено завършваше плетката си на жилетка от мериносова вълна, тя някак напълно непринудено подхвърли на внучка си, седяща до нея със скръстени мужду бедрата ръце и сведен поглед:

— Време ти е да помислиш вече за бъдещето на рода Ин` Велор, скъпа моя. И въобще нямам предвид корони и стихийни престоли. Нуждаеш се от някого до себе си.

— Сега не е моментът, бабо. Не още. А и аз съм официално сгодена за Вирон Скавре…— опита се да отвърнеа Кателана, но бе грубо прекъсната от Фотилана.

—  Той не ти подхожда. А и вероятно изобщо не проявява интерес към теб. Скавре са известни с минималистичния си аскетизъм. Нищо общо с нашата пищна разточителност и живот с размах. Ти си свикнала точно с това. Ще развалим годежа. Нуждаеш се от мъж, който да съответства на огнения ти характер. Който да ти е опора, но и партньор. Твоята роля е да си жена и не бива да поемаш и тази на мъжа в семейството. Зная, че мечтата ти е да бъдеш призната от баща си и най-накрая да ти благодари за приноса ти към дома ни, но ти е ясно, че никога няма да се случи. Действително, скъпа, за какво ти е одобрението на баща си, след като ти си нашето бъдеще?

—  Защото никога не съм го имала. За татко, аз не съм достатъчно силна, умна, находчива… Достатъчно мъж. Извинявам се, че не се родих момче, но пък и аз си имам своите женски козове във вселенската игра. Не е ли така, бабо?

— Радвам се, че поне това си научила.—  кимна одобрително старата. —  голямо предимство е да си умна и силна жена, когато си имаш работа с първични същества като мъжете. Като стана въпрос за първични…

Но Фотилана не получи възможност да довърши, защото изневиделица, иззад едно фламинерийско дърво изскочи огнениятг лорд и патриарх на рода Ин`Велор- Игниал и зае бойна поза. Огледа майка си, дъщеря си и без да му мигне окото, така, както само той умее, почти запали растението с поглед.  Но двете му родственици  не трепнаха. Оформиха по една защитна сфера от мълнии около себе си и го изгледаха изпод вежди.

Кателана поклати глава, въздъхна и подбели очи след като баща ѝ, заливайки се от смях, съобщи заповедта си:

— След като си погукаш с баба си, те очаквам за разговор на четири очи. Знаеш къде.

Кателана кимна и сведе почтително поглед. След което се обърна към баба си:

— Дали някога ще спре с родовите шеги?

— Не мисля. В кръвта на Ин `Велор е да изпитват непрекъснато търпението и уменията на роднините си. Нещо като огнен израз на “ Обичам те. Ти си моя кръв и точно затова трябва да покажеш, че заслужаваш тя да тече във вените ти.”

— Не че се оплаквам, но може и да го каже с думи някой път. 

— Може. Просто му е несвойствено. Никой не го е учил как се прави. Включително и аз. Но теб съм те научила. И виждам, че уроците ми дават плод.

Кателана се намръщи и ако човек се вгледаше внимателно в изражението ѝ, можеше да забележи леката руменина, избила по страните ѝ и предизвикала усмивката на Фотилана. Въпреки това, думите на огнената наследница бяха в пълен противовес с емоционалния израз на лицето ѝ.

—  Чувствата са са слабаците, бабо. Аз съм Ин`Велор. Никой никога няма да ме манипулира чрез чувствата ми. Защото аз не чувствам. Нито болка, нито любов, нито тъга. 

Фотилана изкриви устни леко и вдигна вежди, без да спира плетката.

— Не чувстваш, така ли? Ах, бедното момиче. Най-опасните са тези, които твърдят, че не чувстват. Накрая се оказва, че са най-страстно обичащите.

— Бабо… — въздъхна Кателан;На света не съществува такъв мъж…

—  Напротив. И той е точно пред очите ти.

—Тарелен? Сериозно ли говориш? Та той е Стихия! Половината време се държи като древен бог, другата половина — като камък. А и друга му е обречена…

— Камък, който довлече чак до тук, в сърцето на рода Ин`Велор — подсмихна се Фотилана. — Не е малко. А ако онази— другата, му бе наистина обречена, нямаше да го пусне да тръгне с теб. Нито пък той би се съгласил. Кажи ми, но честно. Какво ви свързва с могъщия пламък, изглеждащ като младеж?

Кателана погледна настрани, повдигна рамене и въздъхна:

— Не знам какво е. Уважение? Любопитство? Просто нужда от взаимно изгоден съюз?

— Или нужда от нещо, което не знаеш как да наречеш. — Фотилана остави плетката и се облегна. Очите ѝ проблеснаха лукаво. — Слушай ме, Кат. Когато бях млада, един ветрогон от Крайсвета ми каза: „Не чувстваш нищо? Това само значи, че още не си признала кое е то. И не си го нарекла с името, което заслужава“

Кателана се засмя.

— И какво стана с него?

— Омъжи се за една банкерка. Страшна жена. Изяде го с парцалите. Но все пак…беше прав за мен.

— И ти мислиш, че аз…?

— Аз мисля, че като говориш за Тарелин, очите ти светят като стихийни искри. И мисля, че е крайно време някой да погледне теб не като наследница, войн или дипломат… а просто като младо момиче с горещо сърце.

Кателана сведе поглед, бузите ѝ отново се зачервиха, но този път се окопити доста по-бързо.

— Той не гледа на мен по този начин, казах ти. В неговия ум, чувството е равносилно на съюз. И според досегашните ми наблюдения, този съюз е възможен единствено с Иренвейл Керелин. Всичко останало е излишно разсейвне от пътя към целта му. Дори и тази визита.

— Е, тогава му покажи, че понякога разсейванията спасяват света. — Фотилана се усмихна топло и ѝ подаде прясно запарен джинджифилов чай с мед и лимон. — А сега ми разкажи още от новостите от столицата. Чух, че архимагистрите от Ордена пак са се скарали. Били забравили кой чий кристал е скрил…

Но колкото и да ѝ бе приятно в компанията на баба ѝ, Кателана имаше един неизпълнен дълг и той очакваше да бъде решен.

 Късно вечерта, когато домакинството вече се ориентираше към сън, тя пристъпи плахо в скромната каменна зала за съвети, Игниал седеше на оглавяващото съвета място и я очакваше. Тя седна мълчаливо от дясната му страна и зачака търпеливо. Защото ако не го стореше , щеше да получи поредния безмилостен огнен урок по правилно държание от баща си.

. На масата между тях бе разпъната стара карта на Кралството, покрита с белези от восък и нови граници, отбелязани със скъпоценни пигменти.

— Докъде си стигнала с „уреждането“ на делата ни? — попита без встъпление Игниал.

— Уредих някои от договорите с Вътрешната банка на Севера. Прехвърлих дялове в златните мини на Шелан. — започна тя, но той я прекъсна с вдигане на вежда.

— Това е отчет. Не е отговор. Знаеш, че не съм тук, за да слушам за уредени сметки. Искам стратегия.

Кателана се напрегна. Познатото усещане за тежест в гърдите се надигна. Погледна картата, после баща си.

— Работя по стратегия. Но ти никога няма да я сметнеш за достатъчна.

Игниал не отговори веднага. Очите му — червеникаво-златисти — я пронизваха.

— Защото искам съвършенство. А ти можеш да го постигнеш. Само че се разсейваш със…странични занимания.

— Не са такива и ти прекрасно го знаеш!

— Защо не ме осветлиш, тогава? Доведе Първичния огън у дома и за какво? Да се похвалиш с него? Да парадираш с влияние над него и могъществи? Да отмъстиш на вечната си съперница Керелин? Защо, Кателана?

— Защото мястото на огъня е при Ин`Велор! Просто той още не го е осъзнал.

Игниал присви преценяващо очи и изпи с тях дъщеря си. Тя обаче бе решена да устои на двете остриета, яростно опитващи се да пробият защитата ѝ. И успя.

Дълго се проточи мълчанието помежду им. Но в един момент огненият лорд го наруши.

— Да бъде тъй. Този път ще ти се доверя. Но имай предвид, че който си играе с огъня без да е готов да се опари, бива изгорен от него. 

Кателана се усмихна широко, наклони глава настрани и отговори с нотка на предвкусвано несравнимо удоволствие в гласа си:

— На това разчитам, татко. Защото когато огънят изгаря някого, който си е играл с него, двамата постигат съвършеното равновесие на силите. А нима в момента нямаме нужда точно от него?

Бележки на автора:

Дом Ин`Велор: Пазителите на Пламъка и Банките

ПРОИЗХОД

Дом ИнВелор е един от най-древните благороднически родове в Кралството — може би дори по-стар от самата Корона. Роден от Първите Огнени, ИнВелор носи името на великия маг-алхимик Велорин, който по време на Третото Съединение „вързал“ волята на огнената стихия с човешката кръвна линия. Счита се, че кръвта на Ин`Велор буквално пламти, а техните потомци се раждат с интуитивна връзка с огнената енергия — не толкова като магия, колкото като първично чувство, като инстинкт за контрол и надмощие.

ИМПЕРИЯТА НА ЗЛАТОТО

ИнВелор не само владеят огъня. Те владеят златото. Домът е създател на Висшия Търговски Консорциум, банкова мрежа, която с времето се разраснала и започнала да отпуска кредити на Короната, на военни кампании и дори на Върховния Сенат. Това дава на Ин`Велор де факто контрол върху икономическия гръбнак на държавата, макар официално да нямат политическо господство.

Тайната на богатството им не е само в добиването на злато, а в контрола над алхимичните преработки, благодарение на които златото се „дуплицира“ или се пречиства по безпрецедентен начин, като запазва стойността си дори в условия на магически инфлации.

 ИГНИАЛ ИН`ВЕЛОР – ОГНЕНИЯТ ПАТРИАРХ

Игниал е настоящият глава на дома и баща на Кателана. Мъж, роден от пламък, традиция и безмилостна воля. В младостта си бил един от най-силните боеви стихийници на Южния Фронт, където пречупил вражеска армия, като призовал метеор от горещо стъкло и лава. Оттогава обаче се отказал от военната сцена и поел управлението на търговската империя, превръщайки Ин`Велор в нещо повече от род — в институция.

Принципите на Игниал:

Съвършенството е дълг. — Той не търпи посредственост, особено от децата си.
Лоялност към дома, не към трона. — Кралете идват и си отиват. Ин`Велор остават.
Силата трябва да бъде демонстрирана, не спестявана. — Агресията му е метод на изпитване и възпитание.
Въпреки суровостта си, Игниал не е тиранин. Той е архетипен пазител на реда, който вярва, че светът се крепи на жертви, контрол и непреклонна воля. Често е смятан за най-богатия и най-опасния човек в кралството, който не е крал.

Огненият лорд, дълго след сватбата си остава бездетен. По волята на стихиите, в крайна сметка съдбата му дарява здрава и силна дъщеря- Кателана. Тя остава и единствената му наследница, тъй като съпругата му умира след изключително тежкото, проточило се почти денонощие, раждане. Той не се жени повторно. По тази причина, дъщеря му е възпитавана сурово, строго, без емоционална ласка, но пък никога не е лишавана от материални облаги. За съжаление, по тази причина, Кателана израства като арогантна, безскрупулна, може да се каже дори безсърдечна интригантка, която жадува за власт. Но тази ѝ жажда винаги е била прикритие за копнежа  ѝ за признание от баща ѝ, за когото тя никога не е била достатъчно добра. 

Фотилана Ин`Велор

Фотилана е възрастна жена – на около осемдесет, но все още подвижна, будна и жизнена. Косата ѝ е снежнобяла, гъста, прибрана в артистичен кок, обвит с нежна панделка от виненочервено кадифе – остатък от младежката ѝ суета. Кожата ѝ е прошарена, но излъчва меко сияние – поглед, изваян от хиляди залези и преживени истории.

Очите ѝ са мътнозелени, но бляскави, със способността да те разчетат до дъно, дори когато пита просто дали си гладен. Усмивката ѝ е топла и често – леко загадъчна, а веждите – изразителни и живи.

Облича се в леки, свободни наметала, често в златисто, бордо или синьо, с шарки, типични за южните родове – флорални и вълнообразни. Носи малък амулет на Ордена на Съблюдаващите – избледнял и почти незабележим, но винаги с нея.

Обожава чайовете, сладките с бадеми, и винаги има в джоба си бонбон или сух плод „за неочакван гост“. В дома си поддържа малка билкова градина, където редовно засажда растения „за спомени и съвети“, както сама казва.

Произход и роля в рода:

Фотилана е матриарх по дух, дори и оттеглила се от официална власт. Родена в по-строго време, израснала сред фракции, където умът се е доказвал с огън, а волята – със стомана, тя изгрява като една от най-блестящите майе в службата на Ордена на Съблюдаващите. Била е пословична с умението си да „завърта играта в своя полза“, без да наруши и дума от клетвата. Казвали са:

„Фотилана не убеждава – тя просто вече знае какво ще избереш.“

Характер – стара пантера, стоплена от огнището:

Навремето лукава, безмилостна в преценката си и със стратегически ум, тя умеела да превръща всяка среща в изпит. Била е от онези, които първо те изпържват с поглед, после с думи, и накрая с огън, ако се налага. Не търпяла безотговорност, сантимент или леност.
Но раждането на Игниал пробива първата пукнатина в бронята ѝ. За него се сражавала не по-малко, отколкото в Орденските си мисии. С времето той поема ролята на властелин, а тя остава да му бъде коректив – нежен, но твърд глас зад трона.

Внучката ѝ, Кателана, обаче е истинската ѝ слабост. В нея Фотилана вижда себе си – но по-чиста, по-добра, по-светла. От нея се учи на търпение и радост. В присъствието ѝ, старата майе отново се смее, плете жилетки и шалове и пече питки – все пак с искра на огън в очите, ако някой нарани момичето ѝ.

 Стихийни способности:

Фотилана владее висша огнена магия, но за разлика от повечето пламъчни майе, не е избухлива. Тя е като спокойния огън в пещ, който те кара да се потиш, без да те изгори. Умее да нагрява стая със словото си, да разтапя защити с едно докосване и дори сега, на старини, пази Пиромар – своята древна жезлова халка, с която може да предизвика вулкан от стъклени пламъци.

 ИН`ВЕЛОР И ТАЙНИТЕ ИМ СЪЮЗИ

Има слухове, че родът има тайна клетва с Ордена на Пречистителите, както и контакти с Древните Алхимически Кръгове, които още вярват, че златото не е просто метал, а заключена форма на Божествената Искра. Твърди се, че Игниал знае истинската история на Стихиите, и че някога е бил предложен за Хармониарх, но е отказал с думите:

„Аз не търся баланс. Аз го купувам.“