Тихо е.

     Отсам оградата съседът прави планове. Да отсече дърва, закупил е някакво землище. Щъркелът замита крила по това време – началото на юни е, търси трева. След две седмици ще търси друго. Щъркелът е добър баща. И лош родител. Така съм чувал да говорят орлите за него.

     Влажно. Черешата си спихна от дъжда. За кайсията да не говорим.

     И да не говорим за това, че всичко тука стана тъжно и зелено.

     Как може? В този райски кът – където...

     Щях да кажа нещо за птичките, ама това са го казали по-добре от мен вече. Поетите, прокурорите. Едните мечтаят за свят със щастие, другите за щастие без свят.

     И сигурно затова е тихо. Защото не ги чувам. Следобед маршрутът на авиолиниите се сменя и не преминава вече небето над моя двор. Значи съм обезопасен.

     Съседът краде клони на чужди дървета. Не се страхува от самолетите. Те не го виждат. Не го виждам и аз. Само чувам как стенат стеблата им. Нека краде. Какво, кой ще му пречи? В съда крадат доказателства. В болницата – епикризи. В общиините – протоколи от обществени поръчки. В банките – такси. Кражбата е вече институционална.  Държава има на книга. Счетоводна. Но народът е умрял без смъртен акт.

    Самолет лети над България. Над територията. Защо са ни птици, щом имаме да ни пазят небето други крила? Редно е да убием всички възможни птици, само моторните да останат. Дроновете – само донякъде.

     В парламента отдолу крадат гласове. Споразумения някакви. И уж имало избори. Оказва се, че няма такива. Изборът е вече на всеки срещу всеки. Държавата въстана срещу народа. И парите срещу справедливостта. В парламента и отгоре крадат.

     А щъркелът налита. Не знае ли, че тука няма кой да го опази? Съседът има пушка. Има и гавази.

     Не знае. Популацията на щъркела се спуска върху свои географски ширини. Да се опази. Аз смятам, че когато изтрепем всички щъркели, ще станем по-добре.

     Ще сечем незаконно дървета. Ще се скараме със съседа. Ще затворим парламента. И ще формираме общност, в която кражбата е съкровена ценност, предизвикана от членството ни в Европейския съюз и НАТО. Ако това се окаже неубедително да прикрием кражбата на времето, ще кажем друго. И друго ще крадем.

     Ще създадем страна... За старателна, демократична, общонародна злоупотреба.

     Важното е да няма държава по Платон. Иначе ще се наложи да се унижим до хора безотчествени в хиляда и триставековния смисъл на думата. Емигриращи като щъркели в отсъствие на родина, като летци към място за препитание.

     Но черешата се спихна от дъжда. Кайсията никаква я няма. А ябълките... Тях ги пазехме за износ.

     Тихо е. А някой краде. Мисли. Щастие. Достойнство.

     И с право краде.

     Че то без право кражба бива ли?

     Шшт. Да не чуе някой орган. Ще завиди. Европейци сме, ама чак хептен така не бива. Дето има една дума – нам ни дай жълти павета: ще ги редим цял живот. Ще ги пренареждаме. После пак. То един живот какво е, колко е? Фактура.

Преди години минавах през Западния парк край София на път към Илиянци. Исках да продам открадната вещ – пръстен беше. И не беше съвсем откраднат, ама това е друга история. Бях чувал, че там предлагат най-добра цена, стига да намериш майстора. На входа на парка една мургава жена повтаряше:

     – Фак! Фак! Тури! Тури! Без ДДС!

     Според мен предлагаше фактури.

     Споделих проблема си с нея понеже имаше счетоводен вид и след секунди се оказах с фактура, но без пръстен.

     Защото държавата работи с документи. Така ми казаха от МВР: малко са баламите, на които им дават фактури, задето са ги ограбили.

     На ухото ми го казаха. Затова не прелитат вече по този небесен маршрут.