Капка след капка. Кап, кап. Седеше в локвичка. Топла, гъста, червена, та чак черна, бавно засъхваща кръв. Седеше сам, насред просторното мазе. Седеше премръзнал, окован във вериги в собствената си кръв. Тъмнината го поглъщаше. 

Вече не чувстваше дясната си ръка. Изтръпнала от рамото, липсваща от лакътя надолу. Вратата се отвори.  Заслепен от луминесцентните лампи, понечи да закрие лице с остатъка от лявата си ръка. Прекалено много светлина преминаваше през ресните кожа и месо бе да му се не види...

От летаргията, в която се намираше от дни, го изтръгна смехът. 

Смехът на двойката канибали. Канибали може и да звучи страшно, брутално, извратено, но самият стремеж бе един светъл свят.

- Аоъхху - ужасът го заля. Меко казано заля. Все едно го бяха топнали в тенджера гореща вода... (Това всъщност се случи същата вечер, но той не бе жив от часове, така че  шансовете го е усетил са...) 

 Горещите вълни страх и безпомощност се редуваха с леденото течение, което създаваха каменните стени. Очите му, ококорени до краен предел, аха да изскочат.

- Да, миличък, докато спеше, извадихме езика ти. И честно да ти кажа, изключително вкусен си... - гласът на девойката изключително мил и приятен. Дори му се прииска да ù благодари...

- Хайде да приключваме. Един подпис, и всичките ти мъки приключват. - Момчето приготви пистолет.

- Или ще се позабавляваме още мъничко. - Кокетно облиза устни момичето, вадейки сатър с плашещи размери.

Канибалът приближи. Хвана дясната му ръка за лакътя и заби химикалка в ставата. 

Ужасен писък на дълбока агония се изтръгна със свистене от надупчените му гърди.

Подадоха му листа. 

- Като гледам, доста имаме да си играем. - Октарина допря сатъра до лявото му коляно.

Изпитваше нужда да припадне. Да си почине от болката и ужаса. Замисли се колко ли крайника ще му струва това припадане. Побърза да подпише. Химикалката се въртеше в ставата. Чегърташе хрущяла и пращеше. Кръвта капеше по листа.

- Разумно от ваша страна. - Виктус прекрати мъките му...