Всичко или нищо! Кога, ако не сега!

Не се сетих за нищо по-уместно в момента. Изпих чая си и спокойно се изправих на крака. Тръгнах към вратата.

-Какво си мислиш, че правиш?

-Излизам. Тръгвам си.

-Не можеш. Казах ти вече.

-И какво ще ми сториш, ако не те послушам?

Обърнах се с гръб към вратата и се опрях на нея. Изчаках Александър да се приближи на достатъчно малко разстояние. Той го направи и притисна ръката си върху вратата като същевременно с това ме приклещи между себе си и нея.

-Да ме ядосаш ли се опитваш?

Пламтящите огньове ме изучаваха с огромен интерес. Като че жадуваше да ме погълне цялата.

-Не. Нищо подобно. Просто си мисля, че осъден за изнасилване би преживял доста гадости в затвора. Сладък си, Алекс. Предполагам, че си бил достойно "възнаграден" от съкилийниците си, както и от главатарите в пандиза заради този твой чар. Там знаят как да оценят мъжката красота.

-Искаш да разбереш, така ли?

Гласът му стана по-нисък. Почти ми изсъска последните думи. Ярост. Първична, неудържима и подчиняваща. Целувка, която повече приличаше на нападение. Груба, дълбока, болезнена. Ръцете му шареха по тялото ми, късаха части от дрехите ми, а аз дори не се опитах да се боря. Подчиних се изцяло на устрема му. Последвах го. След малко щяхме да се носим на крилете на свободата. Свободни в страстта.

Само още миг... Но не би! Той се отдръпна като попарен от мен и ми обърна гръб. Тръскаше глава и разтриваше очите си.

-Извинявай! Това беше грешка, съжалявам.

-Ти не си изнасилвач. Вече ми е ясно.

-Моля?

-Но знам кой е.

-За какво говориш?

-Истината. Нали затова сме тук? Ти да ми кажеш твоята, аз на теб-моята. Погледни ме. Какво виждаш?

-Какво трябва да видя?

-Сурогат. Заместител на нещо, което го няма и вече не ще се върне. Затова не довърши започнатото. Ако бях Мариана, досега да сме стигнали кулминацията.

Но ти не можеш. Имаш задръжки, които никога няма да ти позволят да насилиш жена, за да задоволиш първичния си нагон.

Когато си психопат, тези задръжки ги няма. Съзнанието ти не се ограничава от съвест или друга морална спирачка. Правиш всичко, което ти хареса, взимаш каквото искаш и както ти е по вкуса. Съпротивата те възбужда, защото така изглеждаш по-могъщ в собствените си очи. Жертвата ти е просто огледало, което отразява величието ти.

-Все още не разбирам.

-Димитър Чакъров. Индивид, събиращ в себе си най-крайните и отвратителни черти, които може да притежава едно човешко същество. Слушай ме, ще ти бъде интересно.

Когато дойдох в това семейство и започнах да опознавам членовете му, никой не разкриваше напълно себе си. Всички измисляха истории, гарнираха ги с малко реални факти, за да изглеждат правдоподобни. Ако искаш да повярват на лъжите ти, казвай отвреме навреме и по някоя истина.

Димитър не казваше нищо. Всички знаят, че бие жена си. Че от дете е бил строго наказван, но въпреки това обожава майка си и приема присърце всеки проблем, касаещ здравето ѝ.

Това е така, защото тя е абсолютът, който му поставя спирачките. Онези, които сам не може да натисне. Майките познават децата си по-добре от самите тях. Тя е видяла, че той е безвъзвратно увреден още, докато е бил в невръстна детска възраст.

Подпитах тук и там дискретно. Оказа се, че домашните любимци, които са подарявали на децата винаги са умирали. Знаеш ли как? Избодени очи, шиш през устата до ануса, разпорен корем... И след смъртта си винаги са били "погребвани" от малкия Митко. И той се е усмихвал когато го е правел. Представяш ли си?

Насилието поражда насилие. Основно правило. Емилия отчаяно се е опитвала да превъзпита малкия психопат, но има болести, които дори такова силно лекарство като майчината любов не е способно да излекува.

От две половинчати лъжи никога няма да се роди една истина. Димитър винаги говори за себе си с омерзение. Не, че го мисли. Така са го инструктирали. Под зоркия поглед на майка му, той се контролира. А това е добра стратегия за привличане на куп златотърсачки. Повърхностно мислещите биха си казали, че богатият мъж просто си играе на недостъпен. И така, те са заинтрегувани. В момента, в който обаче жена прояви интерес към него, той се дистанцира. Просто не му харесва взаимността. Точно обратното-той обича да упражнява контрол, да ужасява и причинява болка. В същото време се нуждае отчаяно от авторитетна женска фигура, която да го убеждава, че всичко ще бъде наред ако я слуша и изпълнява нарежданията ѝ. Вечният конфликт, стоящ в сърцевината на насилието.

Така стигаме до Мариана. Вятърничавата мечтателка, която всички са обожавали. Но Димитър никога не говори за нея. За разлика от брат му, който разказва злощастната ѝ история с горест, привична за някой който се обвинява жестоко заради смъртта ѝ. Вината му е била не в това, че е издал брат си на майка си. А в това, че не е могъл да предотврати ужаса, който е сполетял голямата му сестра. За Димитър тя е трофей, който не иска да сподели с никого, а думите според него биха му го отнели.

Мариана вече се е срещала с теб. Майка ѝ го е знаела. Била е готова да ви даде благословията си, както и да убеди съпруга си в същото. Винаги е искала най-доброто за децата си. За това беше искрена. Че децата повтарят грешките на родителите си-не. Това беше прах в очите. Сравненията ѝ не бяха сполучливи. Просто напаснати.

Щеше да се радва, ако двамата с дъщеря ѝ бяхте я дарили с внуци. Но не е било писано.

-Чакай, чакай! Това е пълно безумие! Измисляш си!

-За съжаление е истина. Димитър, по онова време на тринадесет и половина, е бил младеж във вихъра на хормоналната буря на съзряването. В комбинация с психическото му нарушение се е получила взривоопасна смес. Майка му е била недостижим идеал, но сестра му... Съвсем достъпна и невинна. Не е могла да стори нищо, освен да ридае и да се бори напразно.

Нямам представа как е станало. Но поведението ѝ се е променило. Атанас твърди, че след аборта и хистеректомията тя е помръкнала. Не е вярно. Започнала е да потъва в мрака на депресията след като я е изнасилил собственият ѝ брат. Просто никой не ѝ е обърнал нужното внимание. Съжалявам да го кажа, но дори и ти не си успял да го прозреш, въпреки чя си я обичал.

Можеше така и да си остане, ако Атанас не бе забелязал как при всеки опит на Димитър да я докосне, тя е потрепервала от отвращение и ужас. Споделил го е с майка си, която веднага е заподозряла нещо нередно. Разбира се, говорила е с дъщеря си и малко по малко е разкрила мистерията. Останалото ти е известно. Случилото се впоследствие е трагична случайност. Със същия шанс сега Мариана можеше да ти е съпруга и да живеете далеч от проклятието на семейство Чакърови.

Ще ти кажа само още нещо-Емилия Чакърова е направила най-правилното нещо, което е могла да стори за дъщеря си. Грешката ѝ е била, че не е издала сина си на полицията. Нямам обяснение за това.

Ако трябва да накажеш някого, това е само и единствено Димитър Чакъров. Но, повярвай ми, няма да се почувстваш по-добре. Отмъщението не дава покой, удовлетворение. То е просто звено от веригата на насилието. Колелото се завърта и се връща там, откъдето и тръгнало.

Александър се олюля и седна. Беше изумен.

-Откъде знаеш всичко това?

-Умея да слушам. Да разшифровам тайните, скрити в премълчаните думи. В погледите, жестовете, действията. Мога да ти разкажа още много, но то не те засяга. Моят живот си е моя лична работа. Твоят пък принадлежи на теб. На бъдещето, не на миналото. Все още имаш възможност да го изживееш, да построиш нещо прекрасно. Остави ме и бягай надалеч.

-Не бих го направил. Толкова усилия вложих да възмездя любимата си...

-И не са напразни, повярвай ми! Но трябва да се откажеш тук и сега. Ще те обвинят в опит за убийство на Димитър и Атанас, а ти не си убиец.

-Това пък откъде ти хрумна? Нали беше там и двата пъти? Видя...

-Видях неуспешен опит за наръгване в корема, който по случайност можеше да се окаже фатален. Видях и мержелееща се точица от лазерно насочване на гърдите на Атанас. Не фиксирана, както би трябвало да бъде. И трите куршума минаха през мен, без да засегнат жизненоважен орган.

Два пъти, в които си имал възможност да ги убиеш на място. Два пъти, в които ръката ти е трепвала. И сега-трети, в който не можеш да понесеш да видиш резултата от деянието си. Затова доведе една напълно непозната, която бегло прилича на мъртвата ти любима на мястото, където се чувстваш сигурен и защитен.

Но няма да е задълго. В палтото ми има проследяващо устройство. Дадоха ми го след първия инцидент. Идват за мен. А ти трябва да тръгваш.

-Лъжеш ме.

-Защо ми е? За мен е по-изгодно да те задържа на всяка цена, докато охраната, полицията и може би дори спецчастите нахлуят тук. Но не искам да бъдеш обвинен в нещо, което не си извършил. Не отново. Заслужаваш втори шанс, очарователен отмъстителю. Казвам ти го като човека, който най-добре те разбира, защото има същата цел. Макар средствата за осъществяването ѝ да са различни от твоите.

Александър се усмихна на спомена, който изплува в съзнанието му вследствие на думите ми.

-Ами ти?

-Аз ще се върна при тях, за да стигна докрай.

-Как? След като знаеш толкова много, как би могла да живееш сред тях?

-Това е моят начин. За да отмъстиш не е задължително да им отнемаш най-скъпото. Може да им предложиш нещо, което да пожелаят толкова силно, че да ти подарят най-голямата си ценнност. И да са щастливи от това.

Двамата замълчахме. Гледахме се няколко минути в същото положение-аз, стояща на вратата, той-седнал в креслото си.

-Значи това е "Сбогом?"

-Най-доброто решение.

-Въобще не го замислях така.

-И аз, но няма значение.

Той се изправи и тръгна към мен. По-скоро към вратата. Облече се и пристъпи. Аз се отдръпнах, за да може да мине. Но той ме хвана за ръка и внимателно я стисна в своята. Поднесе я към устните си, вдъхна дълбоко и затвори очи. След това ги отвори и отново ме обгърна изумруден огън.

-Ти не си заместител. Не си като нея. Друга си. Толкова далечна, толкова различна от момичето, в което се влюбих тогава. Сега разбирам, че и аз не съм същият. Че освен настоящето, нищо друго няма значение.

-Освен бъдещето.

-Да, освен бъдещето.

Той хвана дръжката на вратата, но преди да натисне отново се обърна към мен.

-Благодаря ти, Лиза! За живота, който ми подари. Пази се!

-Ти-също.

Александър прекрачи прага, влезе в ледения мрак и бавно започна да изчезва от погледа ми.

Върнах се вътре, хвърлих няколко цепеници в огъня и си налях още чай. Беше изстинал, но какво от това? Когато се изстуди, ароматът му става по-интензивен, а вкусът-по-наситен. Цветът на студения черен чай е тъмен, но и ярък. Такова би било и най-жестокото отмъщение, на което е способно човешко същество.

Аз съм човек. Мисля, чувствам, разбирам. Уча се от своите, както и от чуждите грешки. Даже от тези на родителите си.

Пътят ми е стръмен и трънлив. Но ако не се бориш със зъби и нокти, за да получиш желаното, каква полза има от него?

Сега вече знам. Мога да го направя. Бъдещето е моят компас. И нищо друго няма значение...