Гледна точка за съня

     Най-неприятни в света на сънищата са следобедните.

     Това изречение има нужда от уточняване. Сънищата нямат свят, освен ако не си го измислиш. А и сънища едва ли има, а само спомен за тях. После споменът изтлява – като самият сън. Значи може да се твърди успешно, че сънищата не съществуват, а вместо тях битува някакво подсъзнателно трептение на емоцията и илюзорна представа за действителността, каквато е била или каквато е могла да бъде. И още нещо – да разделяш сънищата на следобедни и други: например нощни, сутрешни или кошмарни, е все едно да определяш реалността по същия начин. А това едва ли е твърде уместно. С какво следобедният сън е по-лош от следобедното кафе например? И едното, и другото ти пречат да спиш нощем. На всичкото отгоре понякога причиняват главоболие. Или лицето ти се подува като от кана младо вино – понеже си заменил една нежелана работа с друга.

     Да оставим това.

     Работя като банков инспектор и  имам много работа. Следобед тя е особено мъчителна и гледам да спя – скришом, разбира се. Оповестявам шумно, че отивам на проверка в някоя банка и изчезвам. Не си мислете, че обичам да спя. Просто няма какво да правя, за да преодолея изтощението от ритъма на нервното безсмислие. Сънят е убежище от живота: ако всеки ден насила спиш, насила значи и умираш. Ама това не е съвсем сигурно. Та отивам да подремна вкъщи, защото ми е на път към банката, която уж съм отишъл да надзиравам.

     И това го правя вече трийсет години. Знаете ли какво се случи един ден?

     Няма как да знаете.

     – Ти всеки ден проверяваш една и съща банка – научава шефът ми. Той е пред пенсия. Аз – горе-долу също. – Това е похвално. Каква последователност! Кой те праща там всъщност?

     На тази възраст не е хубаво де се лъже.

     – Не проверявам никаква банка. Прибирам се вкъщи да дремна.

     Шефът ми е беловлас човек, зъл, алчен и грозен. Поклаща глава и отсича:

     – Това е похвално! Аз правя същото. Обаче живея в отдалечен квартал, лишен от банкови офиси, затова спя в кабинета. Имам удобства – и посочва дивана в ъгъла.

     – Аз нямам такава привилегия – кимам искрено и тъжно. Сигурно ще ме уволни.

     – Ето защо смятам да те предложа за свой заместник. Ти си последователен, глупав, мързелив и верен на навиците си чиновник. Ще ме смениш. Така ще осигурим приемственост в работата.

     Прозях се вместо да се просълзя. Колко мило! Този човек никога не хвалеше никого.

     – Благодаря за честта – промърморих. В същото време ме обзе безпокойство. Тоя сериозно ли говореше? Отиде ми сънят!

     – Процедурата ще отнеме около половин година. Дотогава ми бъди под ръка. И между другото, смени банката, която проверяваш. Тая, твоята, фалира миналата година.

     Бре да му се не види! Не знаех.

     Ето това исках да разкажа. Хубаво е човек да си има диван на работното място. Длъжността е отговорна, но не изисква много движение. И мислене. Банки днес има, утре – не. Като еднодневките са. И хората, и те се раждат и умират. Едни в съня си, други се мъчат с месеци в болнични стаи. По-добре е да му дремнеш, за да погледнеш от височината на недействителното цялата измислена реалност на живота. И на банките, де. Хората, страдащи от безсъние, са мъртвородени, но не знаят това, горките. Депозанти. Вложители. Еднодневки с пари, които намират за уместно да складират своето спестовно битие в трезора на други еднодневки. Нещастна работа.

     Та затова следобедният сън е полезен. И изобщо всички сънища – и нощните, и кошмарните, и следобедните. Ако не друго, от кариерна гледна точка се отразяват добре. Като кана младо вино.