Най-хубаво е да те събуждат гугутки. Гукат. Гу-гу-гуу. И го повтарят. Не е като бухал. Не като славей. Нито чучулига. Часовник е.

     Яд го беше, че сега не го изпращаха. Мълчаха.

     Вървеше и си мислеше за това, докато умуваше как може да се прехвърлят менителници и записи на заповед с един обикновен, а защо не и подправен подпис. Да се джиросват права без да е нужно нечие потвърждение. Търговският оборот го изисква, но все пак...

     Този юрист беше офейкал – или по-голямата част от него. Ала вървеше стегнато и по вида му нищо не личеше, че си е отишъл. Стъпката му бе твърда и почти убедителна – като на човек, лишен от мисли, не си говореше сам; разсъждаваше безгласно – така, което малцина в неговия свят успяваха. Те правеха обратното.

     – Ей – срещна го познат, – здравей! Как си?

     Подмина го. Обаче го изгледа така спокойно, сякаш искаше да се знае, че вижда, но не разпознава и не чува.

     Оня го изруга. И правилно. Какъв си въобразяваше, че е?

     Ругатнята стигна до слуха като далечен тътен; зарадва се. Да, значи я заслужава, макар и да не я беше предизвикал. Човек всичко заслужава. Само не и да не бъде себе си. Пък и наруган от простак, се чувстваш уважен. Като от мълния.

     Пролет. По това време се появяваха жаби. Мразеше жаби този умислен юрист. И амеби – тях ги беше виждал само в училище по биология, много са малки, с микроскоп се виждат, като еуглени, като човечност. И юриспруденцията мразеше, тя също беше безгръбначна, а когато се проявяваше – на изчадия мязаше, като жаба. Ама и те, рече си, като гледаше зелените им грапави гръбчета, са сътворени да живеят.

     Погледа ги известно време. Съжали ги. Съжали и себе си. Вървеше по моста, през което бе минало цялото му детство – времето, когато се отвращаваш и се влюбваш най-лесно. Жабите са отвратителни. Грозни. Но сега си мислеше, че имат право. Да квакат. Да са непонятно живи. Да се хранят и възпроизвеждат...

     Имат право.

     Ама че глупост.

     И съзнанието му се втурна без да иска в разни литературни или правни спомени от рода на Джон Лок, Русо, Бердяев, Планьол, Венелин Ганев, Блаватска и кой знае защо - Пушкин, но се спря. Тези са измрели. И нищо от тях не съществува. Само квакането.

     Някой щъркел ще изяде тези жаби – рече си. Защо този щъркел да е по-добър от мен? Може би аз имам право да ги убия преди него?

     Намери хубав камък.

     Не, не бива. Остави го на мястото му. Да си лежи. Да си тежи.

     И така – най-накрая стигна. Влезе в парцела, неограден, но очертан от канали на някаква суха река, доста широк, цъфналите тревички и цветя не спряха погледа му. Мястото, към което се беше насочил, не беше голямо – може би около четири метра и половина на пет метра. Като широк гроб. Очертано с бяла боя. Когато боята се напукваше, слагаше тебешир, много тебешир върху боята. Сам го беше направил. Обичаше там да лежи. Беше купил това място и целите три декара около него само с една цел – да може да се помести в себе си. Парцал в парцел – така си говореше. С бяло заграждение.

     Снеговете и дъждът промиваха тебешира, понякга слагаше блажна боя да замести алкалната, но тревата се менеше и все искаше да заличи очертанието, което бе възприел за важно и достатъчно. Ала за какво?

     – Ей – питаше го същият познат, когато го виждаше да лежи възнак. – Ти пак ли си тук?

     Дворното му място беше неоградено. Намираше се в съседство с огромни къщи на преуспели адвокати, следователи, прокурори и съдии – все бизнесмени на справедливостта.

     Не му отговаряше. Но онзи беше настойчив, сигурно защото беше прокурор или на такъв се правеше:

     – Готвиш се да умреш тук, в тези очертания ли? Глупак. Очетанията се слагат около трупа, той никога не ляга в тях. От личен опит го знам.

     Тупаше го по рамото, псуваше го редовно, но без укор, просто благопожелателно, държавнически.

     Не, това бяха очертанията на живота, както го схващаше. Искаше да знае докъде да се разпростира. Как да му го обясни? Тоя негов познат с триетажната къща, прокурорът, допускаше човешки граници само след смъртта. Очертания на тялото. Фигура на трупа. Рисунка на плътта околовръст. И твърдеше навсякъде, че от личен опит знае къде да сложи очертанията на всеки. Ако се наложи.

     Веднъж, само веднъж му съобщи:

     – Оттук виждам себе си, съседе. – Оня се изненада, че получава отговор. И още повече на уточнението: – Като полегна върху тревата, цялото небе е пред мен.

     – Ама ти лежиш възнак – оспори редовният му съгледвач. – Нищо не виждаш. Само това под тебе. Несъстоятелно е!

     – И то е небе. Наопаки обърнато – отвърна и подиша земята. После добави: – Закон. Земен. Несъстоятелен вероятно, както казваш. Но закон. Dura lex sed lex - лош закон, но закон.

     Не се разбраха.

     Пък и не се виждаха често.

     В кръчмата съгледвачът разбра, че тоя бил професор. Каза го слабоват човечец със зъл поглед и блеснали очи.

     – Трите имена! – разпореди се съгледвачът.

     Странно, но онзи клекна и издиктува цялата се същност. Състоеше се от име, презиме и фамилия. На външен вид той нямаше нищо друго за казване, но дори и това се оказа много, след като с мъка и объркан словоред сби биографията си в едно изречение.

     След миг стана ясно следното:

     – Този, който твърди, че оня простак с тебешира е професор – настоящ или бъдещ... – Съгледвачът млъкна и се огледа. Знаеше, че така събира внимание като лайно мухи. Изкашля се изкуствено, почти гордо и натърти: – Този е мошеник, оправдан поради непригодност на закона и съдебен сакатлък. В справката му пише... няма значение. Не му вярвайте.

     И поръча по едно малко на всички в кръчмата.

     Чуха се възгласи на десетимата души, които обикновено пребиваха по цял ден там. Те бяха нещо като старейшини. Каквито са всички пияндета всъщност.

     Трезвите го аплодираха и събудиха останалите. Окуражен, съгледвачът продължи:

     – Помияр е! – отсече, когато видя досието на мошеника или на професора в  тайните файлове на смартфона си. – Ненавиждам го! А ти – посочи оня с трите имена – трябва да престанеш да плямпаш, ако искаш свобода!

     Другите в заведението се съгласяваха с него и кимаха, защото изглеждаше като мъж в добро здраве, твърдоглав, богат и убеден в нещо. Никой не беше провиждал професор в милозливия откачалник, дето си чертаеше гроб или нещо такова в парцела, а и никой не вярваше, че битува извън ненормалната си външност: той беше просто добронамерен малоумник, дето си купуваше по половинка хляб и четвърт сирене, като от времена, които сега презираме. Хората хващаха вяра на твърдоглавия. С него шега не бива. Прокурор беше. Не че го харесваха и него: невежа беше. Прост. Глупак. Смотаняк. Пияница. Алчник. Но орган! И черпеше.

     Плямпалото си забрави трите имена. Те не му трябваха за нищо. Не се сещаше защо му е и свободата.

     Така минаваше времето. То се трупаше като злоба, ненавистта към натирения професор стана дотам силна, че той дори не смееше да ходи свободно, а само да се придвижва краднешком към собствения си парцел, за да не би да го удари някой или да го наплюе на улицата; в кръчмата се говореше вече какво ли не. Черпните не спираха. Лошите езици говореха, че прокурорът е хвърлил око на имота му, но никой не вярваше напълно: професорският парцел беше очертан в самата си среда със странни знаци – четири метра и половина на пет метра. Нещо зловещо трябва да значи това. Хералдическо. Кой ще му го иска? И как, какво ще заличи тая прокоба?

     В крайна сметка се оказа, че вече нямаше никакво значение дали този помияр е човек-простак, професор, отшелник, луд, юрист или смотаняк. Всеки можеше да си избере поне едно от тези неща, за да го обяви за ненужен, за вреден. Обществото не понася такива.

     Само гугутките не бяха съгласни. Те знаеха, че помиярът нито е луд, нито учен. Просто търсеше място за себе си под небето.

     И те самите това търсеха. Но нямаше как да си очертаят парцел в небето. Не защото нямаха пари, както е обичайно за тези диви птици, а защото свободата им пречеше да споделят волята си с гълъбите – тези питомни техни братовчедни диванета, дето се застояваха по кръчмите, тротоарите, учрежденията, министерствата и все кълвяха по нещо, което оставаше от боклука.

     ... Гугутките събудиха мислите му – да, те бяха. Да го изпратят. Най-сетне! Гу-гу-гуу! И пак. Те умеят това. Вече не се ядосваше на нищо. Неговият живот се събираше на четири и половина на пет. Метра. Стигаше и за гроб, и за къща. Въпросът му беше какво да помести там освен себе си. Ето затова вървеше натам. Да си отговори. Живот ли да бъде, или друго?

     А те го подсещаха. И гукаха, гукаха.