Храната му се стори отвратителна. Но беше гладен. Жената срещу него проявяваше видимо удоволствие, докато сръбваше от лъжицата съвсем леко, с връхчетата на тънките си устни. Правеше го бавно и дразнещо.
– Мляната леща е много полезна – каза тя дискретно, когато хвърляше поглед върху пълното му блюдо.
Той се намръщи.
– А защо е червена?
– Не зная това. Трябва ли да знам?
– Хубаво е човек да има представа какво яде. Допускам, че е смляна с миксер, за да не се вижда какво има в нея – той посочи с носа си супата и отново се намръщи.
Сервитьорът забеляза отношението му и почти незабелязано доближи.
– Има ли проблем, господине?
Вдигна глава и го изгледа. Чисти дрехи, чист поглед, усмивка. Неприятен младеж.
– Не, проблем няма. Просто супата е злоумишлена.
– Злоумишлена ли? – „Каква е тая дума?“ – Но вие дори не сте я опитал.
– Да, злоумишлена. Преднамерена. Нямам никакво намерение да я опитвам. Имате ли пържени кюфтета или чипс?
– Не, господине. Бих ви предложил патешко със зеленчуци.
Кипна:
– Първо червена леща, после патица... По пекински ли? Не, благодаря.
Младежът се поклони и се оттегли разочарован.
– Това е гурме ресторант – упрекна го дамата. – Пача ли очакваш да ни сервират?
– Не. Но може би чревца. Или печени трътки. Както и да е. Как мина делото?
Смениха темата и разговорът потръгна отлично.
– Ти си страхотна – призна мъжът, след като плати на сервитьора с кредитната си карта и го изгледа презрително. – Наистина имаш нюх към сделките. Аз нямаше да постигна такова споразумение.
Отдалечиха се от заведението и влязоха в близкия парк. Беше есен, а по това време дърветата се обагряха. Беше разноцветно и топло. Уютно.
Тя вървеше бавно. Каза разсеяно:
– Ти може би наистина нямаше да го постигнеш. Аз успях. За сметка на това не разбирам от добра кухня. Нали?
– Никой не е съвършен. Ще погладувам до вечеря. Как убеди прокурора?
– Не беше лесно. Трябваше да използвам контактите на Бакшиша.
– На Бакшиша! Ти си луда. Това ще излезе скъпо.
– Вече излезе скъпо, скъпи. Нямаше как. Всеки прокурор си има тарифа.
– А нашата тарифа? Какво ще остане за нас?
– Спокойно. За това те доведох тук. Да видиш, че вече можем да си позволяваме да се храним в такива луксозни заведения. Заповядай. За теб са.
Взря се в плика, който тя му подаде. Пачките бяха едри, а банкнотите в тях – с най-големи купюри. Това бяха много пари. Огледа се тревожно. Беше съвсем спокойно, шарено, приспивно тихо.
Подскочи, олюля си и я целуна по устата настървено. После пак, този път нахално и почти болезнено. Направи го по волята на страстта си, естествено и без да мисли.
– Това не беше колегиално – засмя се тя. Всъщност колегата ѝ харесваше.
– Не беше, защото не е. Явно Бакшиша не е вече тъй алчен.
– Напротив. – Жената опипа устните си с пръст. – Дори по-алчен е станал.
– Тогава? Как са останали толкова много за нас?
Погледна го хитро. Този поглед много ѝ отиваше. Изглеждаше някак отработен.
– Съдрах кожата на клиента. Как иначе? Той плати съвсем доброволно и изглеждаше много благодарен.
Хвана се за главата, спря и се пресегна да я прегърне пръз кръста и да я целуне отново. В този съдебен окръг никой не ги познаваше. Тук бяха съвсем сами. И можеха да правят каквото си поискат.
– Не! – побутна го. – Този път съм аз.
Харесваше го, но не чак толкова, че да приема непохватните му целувки. Трябваше да го научи.
– Връщаме се! – изръмжа той след миг.
– Къде?
– В ресторанта, разбира се! Умирам от глад.
Когато изпълняваше третата поръчка, и все с отбрани ястия, най-вече с патешко, сервитьорът сподели с шеф готвача в кухнята:
– Тия двамата са особени. Особено мъжът. Той схваща нашата изтънченост. Усети, че лещата не е прясна без да я опитва. Но не знам как разбра, че другото е перфектно? Предизвика ме с някакви пържени кюфтета...
– Кюфтета ли?! – шефът повдигна вежди и погледна злобно. – Пържени? Безобразие. Шегобиец трябва да е.
– Да. Дори и за чипс попита. Изпитваше ме. Сигурен съм, че се върна специално за патешкото.
Готвачът се ухили доволно и обясни:
– Когато видиш някой на вид непретенциозен, винаги внимавай. Те са най-добрите познавачи. Опасни са. Всичко разбират. Аз го забелязах още когато влезе. Суетен, строг човек. Хитър, с нюх и вкус. Бас държа, че след вечерята ще я заведе горе.
– На втория етаж ли? – удиви се младежът. – Чак пък толкова. Едва ли.
– Да се обзаложим.
– Не. Сигурно ще загубя. Този мъж не го разбирам.
А той изглеждаше напълно щастлив и не спираше да говори:
– Готов съм да дъвча тази помия чак до вечерта! – възликна и поръча още бутилка вино. – Днес ще празнуваме, нали?
– Разбира се. – Тя използва същия поглед, за да отведе неговия в посока към стълбите за втория етаж. – Дори съм резервирала стая. Горе има специално помещение за целта.
– Но ти... как разбра, че ще се върнем и че...
– Ти си добър адвокат. Приличен. И хубав мъж. Повече от приличен. За всичко останало трябва да се грижа аз.
Този път сметката плати дамата. В брой. Сумата беше много по-голяма от предишната. Сервитьорът пак нищо не разбра, но се зарадва, че не се хвана на бас с готвача.
А бакшишът беше щедър.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados