Градът беше със сложно име.
Напомняше на името на някакво индийско божество. Или поне на петата му инкарнация. Варита...
Май беше Варита.. мутри, тутри нещо си.
Като слязох от трапа и стъпах за пръв път на индийска земя не бях изумен.
Така или иначе  бях свикнал с мизерията, защото бях отраснал в близост до циганската махала  и мизерията си ми беше нещо много познато.
Но тука мириса на земята беше различен.
Всяка земя има своя собствен аромат.
Тука беше влажно, топло, из въздуха имаше нещо, което аз предполагах, че идва от мангровите гори, макар и да не ги виждах в близост.
Морето също. Навсякъде то мирише различно.
И всички тия миризми бяха смесени с боклуците носещи се по реката, с потта на хамалите дето се прескачаха един друг, с незабравимия аромат на дървени траверси и железни релси, еднакъв по целия широк свят, с бездомните кучета и котки, всичките с вид на проскубани плъхове.
С глъчката на неразбираемия бенгалски, индийски, или както щеш го наречи език, който си говореха и мен ме избиваше на смях, защото имах усещането че бях в индийски сериал.
Така, че не бях учуден от нищо, и след като минах през портала на пристанището и излязох на улицата, бях в свои води.
Бил съм във всякакви мизерии.
Тая просто беше по-различна.
Винаги съм знаел, че това което е за мене няма как да го избегна. А това което не е - няма пък как да дойде, така че без никакъв страх потънах в шареното смугло множество.
И аз не бях от най-белите, дегизировка по рождение, така че бяхме квит.
Втората професия на моряка била търговията казват. И грешат.
Тя винаги е била първата за да тръгне човекът да се клатушка по моретата. Останалото е опит и обиграване, наблюдение, и много късмет.
И тръгнах по сергиите наредени от двете страни на прашната улица, която водеше все направо, кой я знай къде.
Не, че търсех нещо. Просто така.
Че миришеше - миришеше. И още как.
Но на кафявите индийци с белите ризки и черните мустаци, изобщо не им правеше впечатление.
На мен пък ми направиха впечатление тоалетните покрай пътя - една дъсчена караулка на четири кола, от където всичко се изливаше в близката канавка.
Само да не си на зор.
Както казах, свикнал съм на такива гледки.
На хора, седнали на земята и подпрели гръб на стената, която сякаш ще падне всеки момент, а досами краката им профучават автобуси, коли и рикши.
На чернокоси момичета с шарени рокли, дето наведени метат улицата пред тенекиената барака, която те наричат свой дом. И хвърлят черни погледи.
На ухилени хлапета, и мазни нехранимайковци.
На шумни сергии, и улични търговци.
На забрадени черноочки с и без точки.
Много хора. Това света не си знае хората.
Кой по-бедно облечен, кой по-лъскаво, а кой само с по една препаска и чаршаф през рамо.
И когато един космат и брадясал йогин седнал в лотос покрай пътя ми помаха, не се учудих. Аз тия хора ги привличам.
На времето всяка втора циганка искаше да ми гледа на ръка.
Косата му беше вързана на върха на главата. Бяла, дълга, и къдрава.
Също както брадата му.
Кокалест като паметник и с поглед на магьосник. Така си изкарваше парите човека - с просия и фокуси.
- Ако ти позная нещо, ще ми дадеш ли десет долара, пита ме той.
Индийският английски винаги ме е радвал с безупречната си граматика, и характерния си акцент.
Затова се ухилих.
   - Защо не, отвърнах. Раздавал съм и много повече за без нищо.
- Добре, рече той, ще ти позная три неща - и посочва три пръста.
- Намисли си едно женско име, и свива първия пръст, намисли си име на някакво растение, кимва с глава, и  после посочва третия пръст - име на град.
Не му мислих много.
  -Дадено, викам, и се напъвам да измисля нещо сложно, понеже хазарта си ми е в кръвта.
Сега ще ви кажа. Намислих си Женя. От това по-сложно за произношение име не се сетих. А може би трябваше да е Геновева? Както и да е.
За растение се спрях на трендафил, като оня който растеше пред входната ни врата на времето и пръскаше аромати на поразия. А и в Индия мисля, че го нямат.
И ..Варна естествено, кое друго име бих избрал за град мислите.
Та така. Бях готов, а просякът с вид на брамин ми се хили отсреща сякаш вече ме е прочел.
- Сега ще ти кажа, вика той.
За женското име ...то е нещо като Зжиена, не съвсем, нещо такова и пак го повтаря, но нали не може да му се обърне езика...
- Така ли е, пита ме.
-Нещо такова, казвам и повтарям името, но тоя път с мяхкий знак, че да го дразня.
-Дотук имаш три долара и нещо си казвам, нали съм търговец.
Той се усмихна. Поглади си брадата.
- Растението е роза, изтърси изведнъж.
Ама не съвсем. Някаква разновидност, нали?
Позна бе, чумата.
- Така е, признавам.
   -И градът, който си намисли, завършва той... е с име като на нашият град, но не толкова дълго....Вар,  Вар...нещо като Варнъ, изплю го изведнъж като постави ударението на ъ-то.
Чума си ти голяма, викам си на ум, но наистина бях впечатлен, и му подадох десетте долара.
Какво му плащаш. И той доволен, и аз доволен. Струваше си.

Такива неща бях чел само по приказките на времето.

Сега оставаше да хвърли едно въже нагоре и да се изкатери по него в небитието, както съм чувал че правят често.

Но въжето брадатко явно си го бе забравил в къщи, затова само си прибра парите и пак седна в стойка лотос.
Махнахме си и се разделихме, времето течеше, и ей сега щеше да свърши и пак трябваше да се връща човек на кораба.
Продължих по пътя който водеше нанякъде, смесих се с тълпата, намерих накрая бара и денят си продължи. Или по-скоро нощта.
А сега седя на моменти и се чудя било ли е въобще някога това нещо, както си мисля и за още много други случки в тоя живот.
Дали пък не ми се е присънило или нещо такова, толкова много вода изтече от тогава.
И понякога едно дълбоко спотаено в мене неверие напира да излезе и се питам:
Наистина ли е така, наистина ли ние хората сме толкова прозрачни?