ХРАМОВЕ И СВЕЩЕНИЦИ
Дружбата им бе споена с кръв, хоросан и злато – особена смес, която бе изградила общността им като хилядолетен храм на приятелството и предаността.
Скараха се обаче и започнаха да събарят храма.
- Този е предател, лош човек и опасна личност – говореше единият.
А другият убеждаваше:
- Отвратителен, долен, продажен и отмъстителен злобар е този.
Ако ги гледаш отстрани, разбираш, че обидите им са еднакви, упреците им – сходни, а когато говорят за себе си, все едно за другия говорят. Толкова стара и силна бе била дружбата им, че вече мислеха за другия като за себе си.
- От него нищо не става. Нито от бизнес разбира, нито от политика. Обикновен крадец и мошеник.
Другият:
- Крадлив мошеник, злобен елементарник със склонност към шизофренно величие...
Храмът на приятелство и предаността бе съвсем вече рухнал, когато от него започнаха да излизат ритуално свещеници – един след друг, някои в индийска нишка, други на групи от по 240 човека. „Толкова много свещеници живеели в храма, а аз да не знам”, казали си наум и единият, и другият от бившите приятели, защото те еднакво мислели. „Какво ли проповядват?”
Един от свещениците казал, че проповядват справедливост, но друг го опонирал; трети съобщил, че се молят за пари, а друг го фраснал по качулката и го опровергал с пистолет. Заспорили свещениците, защото не знаели какво точно правят в храма и какво са проповядвали толкова много години; не помнели дори кой ги е пратил там и чия е обителта, която помещават.
По едно време духовните хора спрели да се карат, настъпила сакрална тишина и бял пушек на кълбета задимял над главите им. Те избрали изпомежду си нови двама приятели на мястото на скаралите се.
Всичко притихнало, забравило се. А храмът ту го събарят, ту го издигат наново. Така е с храмовете.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados