- Ами... доникъде, Ваше Величество – писарят мачкаше нервно перото си, до него се намираше мастилница, а върху дървена подложка на краката му бяха сложени няколко листа хартия, на които да пише.
- Как така до никъде, миличък? – момичето го погледна учудено, веждите й се извиха в перфектна дъга, което я направи изключително очарователна.
- Ами... Ваше Величество... – писарят млъкна несигурно, после продължи – Ваше Величество първо се заба....
- Аз, миличък, не закъснявам! Ти си подранил.
- Да,да. Ваше Величество е права, разбира се, аз подраних и после Ваше Величество реши, че й се хапва, а после искаше да й разрешат косата, после да й направят маникюра и...
- Ох, достатъчно. Отегчаваш ме. Нека започнем най-накрая, само се туткаш! – писарят я изгледа, лицето му застина учудено, но ако го погледнеше човек, изобщо нямаше да открие чара на принцесата в него. После обаче прояви достатъчно съобразителност, закима усърдно, като мърмореше под нос нещо за майката на принцесата и каза на висок глас:
- Простете, Ваше Величество, нека започнем тогава.
- Ами добре – принцесата се прозя отново, вторият път беше дори по-очарователна – дай да чуем какво имаш.
- Принцесо! – писарят изглеждаше ужасен – това е вашата автобиография. Каква автобиография ще е, ако аз съм я написал?
- Чакай да помислим... – принцесата потърка брадичката си - ... хубава?
- Е,те това е ясно... – наду се писарят.
- Тогава защо още не си я започнал?! - кресна възмутено принцесата. Писарят отново сведе глава и замърмори, но този път нещо по адрес на роднините на принцесата до девето коляно. Принцесата обаче го чу и каза:
- С леля ми Гилда не може – направи знак на писаря да се приближи и му прошепна – преди беше чичо Гилбърт, но реши, че това не е истинското му аз и се промени. – писарят се дръпна като ужилен, а принцесата се усмихна чаровно. – Миличък, аз ще си напиша автобиографията и ще те извикам да я редактираш, когато съм готова, става ли? – писарят се усмихна,а после напусна залата. Принцесата взе един лист и след тридесет минути прати да повикат писаря. С тържествуваща усмивка му заяви:
- Готова съм! – после му подаде листа – Какво мислиш?
- П-п-принцесо – писарят започна да заеква – ама той е празен!
- Толкова си дребнав – принцесата вдигна полу-презрително полу-отегчено лявата си вежда – пооправи го оттук оттам да звучи по-добре и го пускай на преписвачите, искам всички в царството да я прочетат! Мисля да я сложим в материала за задължителните матури. Стига си стоял като истукан, отивай да редактираш. – писарят почервенял се поклони и понечи да напусне отново. – Момент, миличък – прелестният й глас го спря, тя оправи кокетно една от къдриците си – постарай се да звуча едновременно умно и красиво, става ли? – писарят тъкмо мислеше да й обясни по-подробно за колко умна я смята, когато вратите на залата се отвориха и един вестоносец нахлу, блъсна се в писаря, падна заедно с него, претърколи се и се изправи ефектно точно пред принцесата. Един кичур коса се беше измъкнал от хванатата му отзад коса, вестоносецът смигна палаво на принцесата, която го гледаше доста двусмислено и се чудеше кой размер ли е долната част на камизола му. Този безмълвен флирт щеше да продължи още известно време, ако в залата не се беше втурнал втори вестоносец, който, за да бъдем по-тактични, ще опишем като непривлекателен, се блъсна в току изправилия се писар, събори го, претърколи и се изправи до първия вестоносец. От неговата коса също се бе измъкнал един кичур, но смигването му предизвика в принцесата единствено желание да го разкара по-бързо, затова грабна писмото му и започна да разкъсва хартията. Тъкмо зачете, когато в залата влезе трети вестоносец, писарят предвидливо се беше дръпнал встрани, никой не се блъсна в него. Вестоносецът притича смутено разстоянието, явно и нему се искаше да изпълни нещо по-ефектно, затова направи циганско колело и разбира се, спря точно пред принцесата. Тя му прати въздушна целувка и взе писмото му. Първият вестоносец ревниво изгледа новодошлия, неговото писмо още не беше взето. Въздушната целувка се завъртя около третия вестоносец, който между другото беше носител на титлата “Най-секси вестоносец на годината”, той се опита да я уцели с устни,но тя се залепи на бузата му. Вестносецът въздъхна блажено, принцесата замига ускорено, а един от слугите й се покашля тихичко.
В залата влезе глашатай, който носеше доста внушителен жезъл. Глашатаят тропна два пъти с жезъла по мраморния под, изкашля се,за да си прочисти гърлото, каза “едно, две, три... проба” и после обяви високо:
- Негово Величество принц Смелчага Невиждан! – в залата влезе висок младеж на около двадесет и пет години, имаше широки рамене, гъста брада, която беше съвсем късо подрязана, мускулести ръце и изобщо доста задоволителен външен вид. Принцесата плясна с ръце в знак на одобрение, после нави роклята си и седна по турски на престола. Баща й – Царят- понечи да й направи забележка, но тя само му се усмихна чаровно и той се отказа. Принцът носеше кошница, която беше покрита с везано покривало. Той бавно и достолепно прекоси залата, докато стигне до престолът на принцесата. Тя се наведе напред, когато той се поклони и сложи в краката й кошницата, после каза:
- Принцесо Хубавелка Прелестна, моля Ви приемете този дар от мен в израз на чистата и неповторима любов, която изпитвам към вас. – принцесата смига неразбиращо и мислеше да пусне една забележка по повод факта,че двамата се виждат за пръв път и той определено не е поръчвал нейн портрет,та тази любов доста понамирисвала, но принцът явно усетил съмнението й, отвори богато извезаната си мантия и вътре се виждаше снимка на принцесата, която бяха сложили на благотворителния календар. Хубавелка се усмихна одобрително. Смелчага определено имаше потенциал. Той не изгуби време и дръпна везаното покривало на кошницата. Вътре имаше гъска.
- ГЪСКА?! АВЕ, ПИЧ, ТИ СЕРИОЗНО ЛИ МИ ПОДАРЯВАШ ГЪСКА?! – малко от чарът на принцесата се изпари, докато крещеше по Смелчага. Но той оправда името си и безстрашно й запуши устата с ръка,а после каза:
- Това е гъската, дето снася златни яйца, ма! Ти за к’ва се мислиш?! – пусна принцесата, взе си гъската, закри си я с покривалото и като се фръцна обидено, напусна залата. Царят кресна на всички да излязат вън. Хубавелка дори не помисли да се опита да напусне със слугите както предните няколко пъти, затова пък доста упорито започна да разглежда орнаментите по тавана.
- Това беше кандидат номер 12! Както знаеш, скъпа дъще, - царят определено натърти на последното – в нашия свят има 13 кралства. По едната случайност, ние сме тринадесетото! Току-що ти изгърмя последния шанс да се омъжиш – Хубавелка си мислеше за третия вестоносец и се чудеше дали щеше да го открие след караницата с баща й. – Как може сестрите ти - Красавица Несравнима и Чаровница Неустоима – да си намерят такива свестни съпрузи, а ти все още да ми висиш на главата?! Да не мислиш, че не искам вече да си поживея сам? Знаеш ли какво ми е все някой да ми виси на главата, миг спокойствие нямам от теб! – Хубавелка искаше да му каже, че дворецът им е построен на разгърната площ от 2 хил кв. км и е малко трудно тя действително да го следва по петите ден и нощ,при все,че покоите им се намираха в различни крила на двореца,а и Хубавелка си имаше свой живот, после обаче се отказа и поклати глава. Царят реши,че се е разкаяла и иска прошка. Не можеше вечно да й се сърди, все пак, затова й каза нервно:
- Ох, добре, прощавам ти, но ти имаш две седмици да си намериш мъж! Иначе никакво наследство за теб, госпожичке! – принцесата се усмихна чаровно и напусна стаята.
Мина седмица от срока, който беше даден на Хубавелка, баща й постоянно пращаше слуги да подслушват дали случайно непокорната му дъщеря не си е намерила съпруг.Но единственото, което научаваше, беше, че момичето постоянно пише писма, които изпраща по доверени пратеници. След три дни слугите му съобщиха, че в покоите на принцесата постоянно пък пристигали писма, явно в отговор на нейните. Когато измина и последният ден от срока, царят извика дъщеря си при себе си. В залата имаше хора, който щяха да потвърдят, че царят съвсем законно отнема на дъщеря си правото да го наследи. Хубавелка беше облечена в най-хубавите си дрехи, с бисери в косите, свилената й рокля отразяваше светлината в множество различни цветове и принцесата сякаш се рееше в сфера от светлина, устните й бяха начервени,а на очите си бе сложила Мейбълийн Пъмп Ъп Волюм, който ги беше направил до 400 % по-обемни и всеки път, когато мигнеше, предизвикваше силна въздушна вълна. Та гледаше да не мига често, вече бе унищожила стаята си, след като си бръкна в окото със спиралата и се разплака. Както казахме, тъй като не можеше да мига, очите й бяха леко насълзени и Хубавелка действително заслужаваше името си. Царят искрено съжаляваше, задето я бе заплашил, но не можеше да се отметне от думата си. Хубавелка се приближи до него и когато той я попита дали си е намерила жених, тя доволно обяви:
- Намерих си, татко! Дванадесет! – царят се облещи насреща й, както всъщност направи и половината царски двор. Вратите на залата се отвориха, появи се глашатаят с големия жезъл, тракна два пъти по мрамора, прочисти си гласа, каза “едно, две, три... проба” и започна да обявява по ред дванадесетте кандидат-женихи на Хубавелка. Всъщност това бяха вече отхвърлените от нея принцове, които бяха дошли да искат ръката й. Царят се размърда нервно на мястото си, принцовете си ръмжаха зловещо един на друг,а Хубавелка тържествуваше. Тя застана до баща си и каза:
- Сред тези смелчаци, та... – принцесата не можа да се изкаже.
- А... някой извика ли ме?! – един от принцовете се огледа. Хубавелка отегчено въздъхна и каза:
- Смелчага, върни се на мястото си, ако обичаш. – принцът кимна послушно и се върна при другите. – та сред тези... принцове, татко, е бъдещият ми жених. Те ще се бият за мен и един от тях ще оцелее. Който остане, ме взима! – царят се препоти. Това предложение хич не му харесваше, той знаеше, че ако някой от принцовете умре в неговия дворец, бащата на падналия веднага ще му обяви война. А в момента в двореца му съществуваше реалната опасност да получи 12 заплахи за война. От друга страна обаче, ако ги отпратеше, принцовете сами щяха да му обявят война, заради нанесенатаобида, и хич даже нямаше да пращат вестоносци. Щяха да му го съобщят лично.Царят преглътна тежко и огледа принцовете. Те чакаха да даде знак, за да започнат битката, после погледна дъщеря си. Тя му се усмихваше невинно и едва потисна неудържимото си желание да мигне на парцали,за да изглежда още по-невинна. Duuh, спиралата! Царят извика на съвещание съветниците си. Съвещаваха се два часа, накрая той излезе начумерен и заяви, че иска да се срещне с всеки от принцовете по отделно. Хубавелка намръщи вежди. Нищо и така си изглеждаше прелестно. Царят хвана под ръка първия принц и двамата напуснаха залата, след половин час се върна сам и излезе с втория принц. Стъмни се и всички принцове бяха изчезнали някъде, царят тъкмо се връщаше сам, след като беше излязъл и с последния принц. Хубавелка нервничеше и не можеше да си намери място. Царят се върна и я извика при себе си:
- С теб на глава няма да излезем, види се. Няма да се омъжваш... днес! Но ще те омъжим,да знаеш! – принцесата скочи и го целуна по бузата:
- Как ги разкара?
- Много лесно, заведох ги в стаята ти, която е доста разхвърляна между другото, и им показах твоя списък с нещата, които искаш да получиш за рождения си ден. Това им стигна.
- Ах, тате! – глезено се засмя принцесата, после смръщи вежди и попита - Кой от двата?
Царят се облещи насреща й.
© Ани Todos los derechos reservados