Художникът и поетът

     Зората обагри малкия град в пурпурни отблясъци. Бледо-розовото се насити почти до червено и един съвсем нов ден пое на път с надеждата, че ще има такива, за които ще се окаже съдбовен. Градът постепенно се изпълни с живот и всички бързаха толкова, че не забелязаха кога денят беше преполовил пътя си, скрит зад воала от нежни, перести облаци.

     Имаше и такива хора, които предпочитаха да останат настрани от израстването на деня и отваряха очи едва когато той започваше да старее. Сред тях бяха онези, които работеха след полунощ, любителите на нощния живот и Г.Х. Той беше безработен, а през всичките тридесет и осем години земен път, така и не усети притегателната сила на купоните. Не защото не беше харесван. Напротив -  висок, атлетичен, с гъста, черна коса и бадемови като форма и цвят очи, той беше желан от много дами. Г.Х. имаше гладка мисъл, а книгите, които беше прочел през годините, му помагаха да я изрази толкова образно, че веднъж художникът Живко, с когото бяха приятели от деца, го попита: „Защо си хабиш думите за хора, които не само, че не те разбират, но и не те слушат? Ти имаш дарбата да рисуваш с думи. Пиши, приятелю, пиши. Тези, които ще те четат са настроили мозъците си да улавят онези фини вибрации, без да позволяват на ежедневната рутина да ги заглушава.”

     Тези думи, произнесени преди осем години, бяха дали нова насока на не дотам подредения живот на Г.Х. Той спря да излиза с приятелите си. Намери удовлетворение в писането и публикуването в един съвсем нов, но много амбициозен сайт за литература. Там се спираше на обявите за поетични и белетристични конкурси, които печелеше с лекота. Паричните награди от тях и хонорарите от списания, публикували негови творби, му бяха достатъчни, за да поддържа приличен стандарт, тъй като нямаше живи роднини и не беше създал свое семейство. В този сайт Г.Х. намери възможност да реализира и друг свой талант – анализирането на чужди произведения. Той не си позволяваше категорични реплики от типа на „(Не) харесах.” Анализите му бяха подробни и показваха както предимствата, така и недостатъците на това, което беше прочел. Коментарите му бяха желани и чакани от всички, които публикуваха в сайта. Той не мислеше за пари, жени или слава. Единствената му връзка с миналото остана Живко. Той навестяваше Г.Х. два пъти месечно – нощите, в които произведенията в сайта оставаха без анализите на „Критика”, както вече бяха започнали да го наричат.

     Причината Г.Х. да не види раждането на този ден, беше точно Живко, с когото споделиха предишната нощ. Художникът беше донесъл бутилка бренди, за да отпразнуват предстоящата му изложба в Париж.

-         Маестро, ставаш известен в Европа. Радвам се, ти го заслужаваш.

-         И ти го можеш, Поете!

-         Не съм поет. Аз...

-         Щом казвам „поете”, точно това имам предвид. В прозата ти има повече поезия, отколкото в много стихове, които съм чел. Картината ми „Дървото” е вдъхновена от...

-         От едноименния ми разказ, зная. Имаш очи, за това, Маестро. А дървото си е дърво. Не го е грижа кой как го е видял. Дори да го отсекат, то едва ли ще усети болка или страх.

-         Затова съществува изкуството.

-         Заради болката и страха?

-         За да ги смекчи, за да ги предотврати.

-         Това са глупости. Извинявай! Знаеш, че те уважавам. Затова ти го казвам. Тези, които прочетат разказа ми или ще застинат в съзерцание пред картината ти, така или иначе, не биха отсекли дърво, не биха отишли на лов, не биха посегнали на дете.

-         Тогава защо пишеш?

-         Заради тях. За да ги има.

-         Наздраве - за тях и за нас!

-         Наздраве!

     След това замълчаха. Мъжкото приятелство не се нуждае от много думи. Мисълта за присъствието на другия – на съседния диван или в Париж – е достатъчна. Когато Живко си тръгна, Г.Х. включи компютъра, отвори нов WORD-документ и започна да пише. За хората, за живота, за изкуството. Беше търкулнал кълбото от мисли и следваше фината му нишка търпеливо, без да отклонява вниманието си. Знаеше, че изпусне ли я дори за миг, всичко щеше да бъде загубено. Когато нишката свърши, той погледна часовника на монитора – 16:35. Изведнъж усети умора и се излегна на дивана. Когато отново отвори очи, денят си беше отишъл. Г.Х. не го видя, но запечата размислите, които той роди, в началото на първия си роман, който щеше да го направи известен.