Изселени мечти
Влажните кичури на косата и докосваха голите рамене, бялата ленена рокля с бродерия на гърдите навяваше носталгия. Вече не бе малката Ясемин, нейните 12 години бяха украсили с детско щастие розовите скули до сега, но днес погледът и бе задълбочен и загрижен.
Юзеир бе седнал на масата в градината, мълчаливо гледаше извън двора на селската къща, мислите му като тънки бръчки се изписваха около очите и присвитите устни. Колко бързо бе отминало времето, сякаш едва вчера Ясемин тичаше с боси крачета в градината, а ето че днес трябваше да напуснат дома си, продали имота на безценица и приготвили най-необходимите вещи за дългия път. Ясемин се приближи до дядо си и издърпа другия стол.Сядайки погледна побелелите му коси, днес изглеждаше по-стар от вчера.
- Дядо, добре ли си? - попита внучката.
- Не дете, хич не съм добре... Мъчно ми, тежко ми е... Аз съм се родил в това село, детството ми и младините ми изминаха тук, тук се радвах и пак тук тъгувах, а ето че сега трябва да заминем... Може би никога няма да се върнем. Ще ми липсва всичко, което оставяме тук!
Ясемин сякаш искайки да изсмуче всичко наоколо, хвърли един обширен поглед в градината. Картопа се бе свил, усещайки тяхната мъка, мушмулата в ъгъла до гаража стоеше кисела и ненужна. Кайсиите като на инат бяха дали много плод, но никoй не им се зарадва, баба Къймет не направи и един буркан сладко или компот.
Портите към двора бяха широко отворени от седмици, всеки можеше да влиза свободно в овощната градина и да яде на воля. Дори кокошките се разхождаха свободни и бяха изкълвали цветята, козите бяха опасли отдавна ниските клони на овошките. В градината цареше безпорядък, в който главен герой бе тъгата, клюмнала над селската къща.
Ясемин вдигна глава към тавана на къщата.
- Дядо, искаш ли за последен път да се качим горе?- предложи внучката.
Преди години, когато бе малка се боеше от желязната стълба подпряна на козирката на покрива, а сега сама искаше да се качи там.
- Да се качим , Ясемин, може да вземем нещо и от там...
Стълбата този път изобщо не изкърца, сякаш и тя усещаше, че за последно стъпват по нея. Първо се изкачи момичето, след нея дядото. По дървените скели, подпиращи покрива, бяха закачени куки със плетен чесън, тук-там висяха билки и стари тенджери. Ясемин не сe подразни от острата миризма на чесъна, даже с удоволствие вдиша този аромат, каращ я да се чувства у дома. На единия ъгъл стоеше старият и велосипед и шарена топка, в която отдавна нямаше въздух и се бе свила в смешна форма.
Момичето отиде до колелото и натисна жълтия пластмасов клаксон, които изпищя като настъпано пате, взе от земята топката и я целуна.
- Дядо, виж какво намерих тук! - каза развълнувано, показвайки находката си.
- Ах, това е топката, която бях ти купил от Поповския панаир! Един ден, докато тичаше след нея, се спъна и падна и тогава я вдигнах тук! Де да можеше човек толкова лесно да отстранява нещата, които му причиняват болка! - въздъхна Юзеир, целувайки главата на внучката си.
- Дядо, не се измъчвай вече! Ние където и да отидем, където и да ни пратят, можем пак да сме щaстливи! Ела да ти покажа нещо! - каза внучката, слагайки длан в сухата ръка на дядо си. Точно като в миналото, но този път тя не се боеше да излезе на терасата на тавана.
- Дядо, погледни натам, какво виждаш? Края на селото и малката горичка, а от там нататък не се вижда, но там са нашите мечти! Ние отиваме към мечтите си и там ще сме по-щастливи! Вярвай ми!
Юeзир погледна внучката си, тя успокояваше дядо си. Вече бе голяма! Разликата между тях не бе само в годините, а в това, че той вече искаше спокойствие в дните си, а тя едва прекрачваше прага на живота, за това нея не я плашеше хоризонта. Може би бе права, помисли си той наум.
- Много малко неща можем да вземем със себе си Ясемин, ти какво ще вземеш? - попита дядото.
- Аз ще взема само хубавите си спомени, дядо, друго не ми трябва! - каза момичето и силно прегърна стареца.
В двора на съседната къща липсваха aгънцата на леля Айше, те бяха тръгнали вчера на дългият път, къщата им бе празна , а агънцата бяха продадени. Селото от тук изглеждаше отчаяно и изоставено. Едно цяло село се бе изселило, взимайки със себе си само спомените и оставяйки празнина, която нищо не можеше вече да изпълни... Нито камбаната на църквата, нито езанът на джамията имаха смисъл, когато липсваха хората, които черпеха сила от тях.
Някой бе решил да изсели мечтите на хиляди обичащи Родината си хора.
© Нигяр Хамидова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря,Ани!
-
"Аз ще взема само хубавите си спомени, дядо, друго не ми трябва! - каза момичето и силно прегърна стареца."
"Някой бе решил да изсели мечтите на хиляди обичащи Родината си хора."
Иде ми да те прегърна! Толкова жив разказ и достоверен! -
Благодаря Веселка,Ани и Кадир!
-
Камъкът си тежи на мястото...
-
Спомних си филма "Дърво без корен"...
Дори да изчезнат границите, една тънка жилка свързана със земята-корен ще ни връща и ще я кътаме като олтар в свидното...
Поздрав, Нигяр! -
хареса ми как пишеш!Поздрави и от мен!
-
Благодаря,Вероника!Благодаря мила братовчедке!Благодаря Нел!
-
"Домът е там, където е сърцето!"
А твоята героиня е прелестна! -
Помня този тежък момент...достойни, честни хора...
-
Свидно ми е всяко кътче в Родината.Всеки път,когато си идвам у дома,нещо трепва в мен.Човек има една Родина и никoй не може да му отнеме правото да живее там...Благодаря,че прочетохте!
-
Този път успя да ме разплачеш, навя ми спомени.
Толкова мои приятели и съученици заминаха тогава...
Пращам ти най - топлият слънчев варненски лъч, Нигяр
-
За съжаление...
Днес попаднах на думи на Карбовски: "България – раждаш се с толкова любов и внимание, живееш с пренебрежение и подтиснатост и умираш като куче, което трябва да си плати, за да умре поне като куче". -
Да,става въпрос за нея,но за съжаление все още младите хора са принудени да напуснат Родината...
-
Натежа ми...За годините на "Голямата екскурзия" ли става въпрос? Без хора,душата на селищата се умъртвява.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
