- Дядо, трябва ли да заминем? - в гласа и имаше еднаква доза вълнение и тъгa.
Влажните кичури на косата и докосваха голите рамене, бялата ленена рокля с бродерия на гърдите навяваше носталгия. Вече не бе малката Ясемин, нейните 12 години бяха украсили с детско щастие розовите скули до сега, но днес погледът и бе задълбочен и загрижен.
Юзеир бе седнал на масата в градината, мълчаливо гледаше извън двора на селската къща, мислите му като тънки бръчки се изписваха около очите и присвитите устни. Колко бързо бе отминало времето, сякаш едва вчера Ясемин тичаше с боси крачета в градината, а ето че днес трябваше да напуснат дома си, продали имота на безценица и приготвили най-необходимите вещи за дългия път. Ясемин се приближи до дядо си и издърпа другия стол.Сядайки погледна побелелите му коси, днес изглеждаше по-стар от вчера.
- Дядо, добре ли си? - попита внучката.
- Не дете, хич не съм добре... Мъчно ми, тежко ми е... Аз съм се родил в това село, детството ми и младините ми изминаха тук, ...