13 dic 2007, 8:37
Изворът на надеждата
10 мин за четене
Това е първият разказ в книгата ми "Из дълбините на сърцето", публикувана през 2006 г.
ИЗВОРЪТ НА НАДЕЖДАТА
Слънцето бавно залязваше зад хоризонта. Селцето, което се намираше в подножието на планината, се огласяше от прибиращите се от полето уморени селяни. И този ден беше към края си. Горе в планината, откъдето извираше минаващата покрай селото река, живееше един белобрад старец на преклонна възраст. До изворчето си беше направил дървена колиба и живееше с единствения си приятел – кучето Вълчан.
Старецът не ходеше в селото. Живееше отдалечен от хората, но не и отчужден от проблемите им. Всеки ден при него идваше едно малко момиченце, което му носеше храна и разказваше какво се случва в селото. Старецът се радваше като чуеше някоя добра вест и страдаше за скръбта на някой нещастник. Но въпреки всичко, той не беше ходил в селото цели тридесет и три години. Жена му беше починала при раждането на единственото им дете, което също не живя дълго след това. Старият човек бе решил да отиде в планината и да заживее там – далече от хората и тяхното състрадание и съжаление.
И до ден днешен той не забравяше предишния си живот, но и не искаше да се връща в селото. При кого да се върне? Нямаше си никого там. Бащиният му дом беше запустял и ограбен от алчни и зли хора. Той осъзнаваше, че скоро Бог ще вземе душата му и затова предпочиташе да води тих и смирен живот. Старецът беше доволен от това, което имаше. Живееше с вярното си куче, което го пазеше от разбойници, и чакаше спокойно смъртта си.
Тази вечер беше като всички останали. Старият човек тръгна да напълни стомната с прясна вода от изворчето, следван от кучето си. След като изми ръцете си, той взе стомната и се отправи по пътечката към колибата си. Но Вълчан не тръгна след него, а спря и се ослуша. Старецът стигна до прага и се обърна да потърси с поглед кучето. Тогава той забеляза, че по пътя откъм селото се задават човешки фигури. Като наближиха колибата кучето заръмжа злобно насреща им и оголи острите си зъби. Но като видя малкото момиче , Вълчан се укроти и легна в краката на господаря си.
Сега вече дядо Божил видя, че му идват гости в този късен час. Това бяха млад мъж и малко момиченце. Старецът отдавна не беше имал такива гости. Беше любопитен да разбере какво ги води към неговата скромна колиба.
- Добър вечер, млади момко – каза дядо Божил с усмивка на лице. – Какво те води насам?
- Добър вечер, старче – отговори сухо мъжът. – Проблем си имаме, но то не е твоя работа.
Сърцето на стария човек се сви от мъка и разочарование. Очакваше, че тези хора идват при него да видят как живее, но се оказа, че не е така. Тогава той им обърна гръб и влезе в колибата си. След като и Вълчан стори това, дядо Божил затвори вратата и здраво я залости. Тъкмо когато старецът се готвеше да си ляга, някой почука настойчиво на вратата. Вълчан беше легнал в ъгъла, но като чу тропането впери враждебен поглед по посока на шума. Дядо Божил отвори и видя същия мъж с детето на ръце да стои пред него.
- Старче, дай нещо за ядене, че детето е гладно – каза човекът.
- Нямам много за ядене, но една коричка хляб все ще се намери. Влезте, влезте. Не стойте на вратата.
Старецът направи път на гостите да влязат. След като седнаха около овехтялата маса, дядо Божил забеляза нещо странно в погледа на русокосото момиченце.
- Извинете, че е малко тъмно. Ама нали знаете – нямам електричество тук. Със свещ си светя.
- Няма значение, старче. Аз и така мога. Пък за детето – все му е тая. То не вижда.
- Как така? Незрящо ли е?
- Да.
- Съжалявам за...
- Не ме съжалявай, старче – тросна му се мъжът. – Утре детето ще прогледне и няма да имам нужда от твоето съжаление.
След дълго неловко мълчание дядото проговори:
- Ами вие? Защо дойдохте тази вечер?
- Това е дълга история.
- Разкажете ми я. Може и да Ви помогна.
Русокосото момиченце загриза нетърпеливо коричката хляб, която старецът и беше дал. Бащата я гледаше с мъка в сърцето си и бавно заговори.
- Майка и почина преди време ... Хората казват, че е заради мене ... и заради греховете ми. През целия си живот съм вършил много злини, дядо. За някои се разкайвам, за други – не. Но най-вече съжалявам, че детето ми ослепя... без видима причина. А и когато жена ми почина, вече не знаех какво да правя. Спрях да крада и да убивам, но детето ми не прогледна. Затова отидох при една врачка. Тя ми каза, че ако преспим една нощ при този извор и детето си измие очите преди изгрев слънце с водата от него, то ще прогледне.
Тогава старецът каза:
- Ти, човече, вярваш ли на тази врачка? Мислиш ли, че това, което казва е истина?
- Вече не знам какво да мисля – рече с въздишка мъжът. – На кого друг да вярвам, ако не на нея. Тя казва, че всичко знае.
- Ееех, глупави сте вие младите! Запомни от мен – никой човек не знае всичко. Само Всевишният знае!
- Стига глупости, старче! Омръзна ми да слушам за Всевишния! Къде е Той, когато имам нужда? Щом толкова ни обича, защо оставя детето ми сляпо?
Старецът искаше да каже: “Заради теб, неразумни! Заради твоите прегрешения, за които не се разкайваш!” Но не каза нищо, защото предчувстваше, че младият мъж ще се изсмее в лицето му.
Вече беше станало късно и дядо Божил сложи малката си гостенка да легне на скромното му легло. Той и младият човек задрямаха по столовете и така прекараха кратката лятна нощ.
Още преди изгрев слънце, бащата събуди детето и всички заедно отидоха до извора. Те пристъпваха внимателно, преизпълнени с надежда. Най-напред вървеше бащата, носейки на ръце свидната си рожба, следван от дядо Божил и кучето Вълчан.
- Надеждата умира последна! – промърмори тихо старецът, но мъжът пред него го чу и отговори:
- Не, стари човече. Тук, на това място, днес ще се роди един нов живот. Когато дъщеря ми прогледне отново, ще се отвори нова страница в живота й.
- Дано да си прав! Искрено се моля това малко ангелче да прогледне.
Тогава старецът си помисли: “Дано тази заблудена душа намери верния път към истината, защото този баща е по-сляп и от дъщеричката си.”
Когато доближиха изворчето, мъжът остави детето да стъпи на земята. Прикрепяно от баща си, малкото момиченце протегна ръчички с преизпълнено с вяра и надежда сърце, загреба малко вода от изворчето и си изми очите. Последваха секунди на напрегнато очакване. Бащата започна да нервничи. Детето отново изми очичките си с вода, но нищо не се получи.
- Опитай пак! – каза невярващо бащата. – Ти трябва да прогледнеш сега!
Но момиченцето не можеше да види нищо. То протегна ръчички към баща си, но не го виждаше.
- Това не може да бъде вярно! – не искаше да повярва мъжът.
Но това беше самата истина. Надеждата за проглеждане се удави в реката, така както се удави и падналата от дървото гъсеница, която течението отнесе надолу.
Мъжът млъкна. Взе на ръце дъщеричката си и се приготви да си ходи. Тогава дядо Божил, който гледаше тази тъжна сцена, пророни една сълза и се запъти към колибата. Изведнъж се сети за нещо и се обърна към гостите си:
- Хей, почакайте.
Без да чака отговор, накуцвайки, той доближи мъжа с детето на ръце.
- Бих искал да й дам нещо за спомен – каза той.
Думите на стареца не достигнаха до съзнанието на отчаяния мъж. При други обстоятелства бащата би се възпротивил, но сега остави дядо Божил да отведе дъщеря му в колибата. Там старият човек извади нещо от шкафчето и го постави в ръчичката на русокосото момиченце.
- Вземи, чедо. И Бог да те пази!
Детето не виждаше какво държи в ръката си, но стисна пръстите си в юмруче и промълви за първи път от много време насам:
- Благодаря.
Меденото гласче на момиченцето прокънтя в сърцето на дядо Божил. След толкова години страдание и мъка той за пръв път изпитваше такава неземна радост. След това изведе малкото ангелче при баща му. Младият мъж се сбогува със стареца и тръгна към селото. Дядо Божил ги гледаше как се отдалечават и каза на кучето си:
- Стари приятелю, толкова години съм живял на този свят, но такава мъка по изгубена надежда като тази не съм срещал никъде.
Вълчан поклати глава, сякаш го разбираше. Двамата с господаря си продължиха да гледат отдалечаващите се фигури.
А момиченцето стоеше безмълвно в прегръдките на обезверения си баща и продължаваше да стиска в юмручето си онова, което добрият старец му беше подарил. В един момент то отвори малките си пръстчета и очите му видяха образа на Божията Майка...
Старецът не ходеше в селото. Живееше отдалечен от хората, но не и отчужден от проблемите им. Всеки ден при него идваше едно малко момиченце, което му носеше храна и разказваше какво се случва в селото. Старецът се радваше като чуеше някоя добра вест и страдаше за скръбта на някой нещастник. Но въпреки всичко, той не беше ходил в селото цели тридесет и три години. Жена му беше починала при раждането на единственото им дете, което също не живя дълго след това. Старият човек бе решил да отиде в планината и да заживее там – далече от хората и тяхното състрадание и съжаление.
И до ден днешен той не забравяше предишния си живот, но и не искаше да се връща в селото. При кого да се върне? Нямаше си никого там. Бащиният му дом беше запустял и ограбен от алчни и зли хора. Той осъзнаваше, че скоро Бог ще вземе душата му и затова предпочиташе да води тих и смирен живот. Старецът беше доволен от това, което имаше. Живееше с вярното си куче, което го пазеше от разбойници, и чакаше спокойно смъртта си.
Тази вечер беше като всички останали. Старият човек тръгна да напълни стомната с прясна вода от изворчето, следван от кучето си. След като изми ръцете си, той взе стомната и се отправи по пътечката към колибата си. Но Вълчан не тръгна след него, а спря и се ослуша. Старецът стигна до прага и се обърна да потърси с поглед кучето. Тогава той забеляза, че по пътя откъм селото се задават човешки фигури. Като наближиха колибата кучето заръмжа злобно насреща им и оголи острите си зъби. Но като видя малкото момиче , Вълчан се укроти и легна в краката на господаря си.
Сега вече дядо Божил видя, че му идват гости в този късен час. Това бяха млад мъж и малко момиченце. Старецът отдавна не беше имал такива гости. Беше любопитен да разбере какво ги води към неговата скромна колиба.
- Добър вечер, млади момко – каза дядо Божил с усмивка на лице. – Какво те води насам?
- Добър вечер, старче – отговори сухо мъжът. – Проблем си имаме, но то не е твоя работа.
Сърцето на стария човек се сви от мъка и разочарование. Очакваше, че тези хора идват при него да видят как живее, но се оказа, че не е така. Тогава той им обърна гръб и влезе в колибата си. След като и Вълчан стори това, дядо Божил затвори вратата и здраво я залости. Тъкмо когато старецът се готвеше да си ляга, някой почука настойчиво на вратата. Вълчан беше легнал в ъгъла, но като чу тропането впери враждебен поглед по посока на шума. Дядо Божил отвори и видя същия мъж с детето на ръце да стои пред него.
- Старче, дай нещо за ядене, че детето е гладно – каза човекът.
- Нямам много за ядене, но една коричка хляб все ще се намери. Влезте, влезте. Не стойте на вратата.
Старецът направи път на гостите да влязат. След като седнаха около овехтялата маса, дядо Божил забеляза нещо странно в погледа на русокосото момиченце.
- Извинете, че е малко тъмно. Ама нали знаете – нямам електричество тук. Със свещ си светя.
- Няма значение, старче. Аз и така мога. Пък за детето – все му е тая. То не вижда.
- Как така? Незрящо ли е?
- Да.
- Съжалявам за...
- Не ме съжалявай, старче – тросна му се мъжът. – Утре детето ще прогледне и няма да имам нужда от твоето съжаление.
След дълго неловко мълчание дядото проговори:
- Ами вие? Защо дойдохте тази вечер?
- Това е дълга история.
- Разкажете ми я. Може и да Ви помогна.
Русокосото момиченце загриза нетърпеливо коричката хляб, която старецът и беше дал. Бащата я гледаше с мъка в сърцето си и бавно заговори.
- Майка и почина преди време ... Хората казват, че е заради мене ... и заради греховете ми. През целия си живот съм вършил много злини, дядо. За някои се разкайвам, за други – не. Но най-вече съжалявам, че детето ми ослепя... без видима причина. А и когато жена ми почина, вече не знаех какво да правя. Спрях да крада и да убивам, но детето ми не прогледна. Затова отидох при една врачка. Тя ми каза, че ако преспим една нощ при този извор и детето си измие очите преди изгрев слънце с водата от него, то ще прогледне.
Тогава старецът каза:
- Ти, човече, вярваш ли на тази врачка? Мислиш ли, че това, което казва е истина?
- Вече не знам какво да мисля – рече с въздишка мъжът. – На кого друг да вярвам, ако не на нея. Тя казва, че всичко знае.
- Ееех, глупави сте вие младите! Запомни от мен – никой човек не знае всичко. Само Всевишният знае!
- Стига глупости, старче! Омръзна ми да слушам за Всевишния! Къде е Той, когато имам нужда? Щом толкова ни обича, защо оставя детето ми сляпо?
Старецът искаше да каже: “Заради теб, неразумни! Заради твоите прегрешения, за които не се разкайваш!” Но не каза нищо, защото предчувстваше, че младият мъж ще се изсмее в лицето му.
Вече беше станало късно и дядо Божил сложи малката си гостенка да легне на скромното му легло. Той и младият човек задрямаха по столовете и така прекараха кратката лятна нощ.
Още преди изгрев слънце, бащата събуди детето и всички заедно отидоха до извора. Те пристъпваха внимателно, преизпълнени с надежда. Най-напред вървеше бащата, носейки на ръце свидната си рожба, следван от дядо Божил и кучето Вълчан.
- Надеждата умира последна! – промърмори тихо старецът, но мъжът пред него го чу и отговори:
- Не, стари човече. Тук, на това място, днес ще се роди един нов живот. Когато дъщеря ми прогледне отново, ще се отвори нова страница в живота й.
- Дано да си прав! Искрено се моля това малко ангелче да прогледне.
Тогава старецът си помисли: “Дано тази заблудена душа намери верния път към истината, защото този баща е по-сляп и от дъщеричката си.”
Когато доближиха изворчето, мъжът остави детето да стъпи на земята. Прикрепяно от баща си, малкото момиченце протегна ръчички с преизпълнено с вяра и надежда сърце, загреба малко вода от изворчето и си изми очите. Последваха секунди на напрегнато очакване. Бащата започна да нервничи. Детето отново изми очичките си с вода, но нищо не се получи.
- Опитай пак! – каза невярващо бащата. – Ти трябва да прогледнеш сега!
Но момиченцето не можеше да види нищо. То протегна ръчички към баща си, но не го виждаше.
- Това не може да бъде вярно! – не искаше да повярва мъжът.
Но това беше самата истина. Надеждата за проглеждане се удави в реката, така както се удави и падналата от дървото гъсеница, която течението отнесе надолу.
Мъжът млъкна. Взе на ръце дъщеричката си и се приготви да си ходи. Тогава дядо Божил, който гледаше тази тъжна сцена, пророни една сълза и се запъти към колибата. Изведнъж се сети за нещо и се обърна към гостите си:
- Хей, почакайте.
Без да чака отговор, накуцвайки, той доближи мъжа с детето на ръце.
- Бих искал да й дам нещо за спомен – каза той.
Думите на стареца не достигнаха до съзнанието на отчаяния мъж. При други обстоятелства бащата би се възпротивил, но сега остави дядо Божил да отведе дъщеря му в колибата. Там старият човек извади нещо от шкафчето и го постави в ръчичката на русокосото момиченце.
- Вземи, чедо. И Бог да те пази!
Детето не виждаше какво държи в ръката си, но стисна пръстите си в юмруче и промълви за първи път от много време насам:
- Благодаря.
Меденото гласче на момиченцето прокънтя в сърцето на дядо Божил. След толкова години страдание и мъка той за пръв път изпитваше такава неземна радост. След това изведе малкото ангелче при баща му. Младият мъж се сбогува със стареца и тръгна към селото. Дядо Божил ги гледаше как се отдалечават и каза на кучето си:
- Стари приятелю, толкова години съм живял на този свят, но такава мъка по изгубена надежда като тази не съм срещал никъде.
Вълчан поклати глава, сякаш го разбираше. Двамата с господаря си продължиха да гледат отдалечаващите се фигури.
А момиченцето стоеше безмълвно в прегръдките на обезверения си баща и продължаваше да стиска в юмручето си онова, което добрият старец му беше подарил. В един момент то отвори малките си пръстчета и очите му видяха образа на Божията Майка...
© Кирил Русев Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Този път успях да изпреваря
Нека първото коментарче е от мен 
Продължавай напред!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Великолепен разказ! с обич.