"Разбира се, че краката не са единственото нещо в една жена. Но са най-важното"

- Чарлс Буковски

В края на 90'те живеехме още във Варна. Баща ми ме водеше на плаж и в морската градина. Пиеше студена бира, докато аз се опитвах да карам електрическите колички до езерцето. Не ми се отдаваше. На 24 съм и все още нямам книжка, може би никога няма да бъда шофьор. Но поне обществото ще се страхува от един пияница по-малко зад волана. Предпочитам такситата - отпиваш си, пушиш си спокойно и се возиш. Често на плажа или в морската градина баща ми се заприказваше с разни жени. Още тогава забелязах, че е от този тип мъже, с които жените обичат да си приказват и им е приятно. Някъде в онези детски години и аз започнах да заглеждам жените без да осъзнавам какво ме кара да ги гледам. Имах си "приятелка" в детската градина (в която не се задържах дълго), а по-големите какички постоянно ме целуваха и щипеха по бузките. Може би жените са спокойни с нас само докато сме малки, малки прасенца. После ставаме големи свине. 
 

Спомням си как търчах по пишка на плажа и се спирах да огледам някоя какичка. Сега се сещам за онази песен на Кутен, в която пее:

„Обичам да заглеждам момичетата, които вървят по плажа

когато свенливо се събличат, а аз не знам какво да кажа.“
 

Харесваше ми как току-що излезли от морето все още имаха малко вода по пъпчетата. Пъпчетата им бяха като басейнчета, потъмнялата им кожа блестеше на слънцето, стъпалата им бяха белички отдолу, а по пръстите имаха хубав педикюр. Тогава прашките още не бяха на мода. Тогава, когато бях на 5-6 години започна всичко. Заобичах жените. Не виждам нищо по-прекрасно от тях. Винаги са ми били интересни. В предучилищната имаше едно момиченце - Кристина. Много я харесвах и винаги я пазих от другите. Биех се заради нея, когато някой я скубеше или дразнеше. Тогава все още килограмите и физиката нямаха толкова голямо значение. В момчешките схватки никога не се удряхме с юмруци по лицата. Начина да надвиеш и да доминираш над някой се изразяваше в това да го събориш на земята, да седнеш върху него, но да не го удряш с юмрука си. Просто да му покажеш, че е надвит и можеш да го фраснеш в мутрата. Учителките също много ме обичаха. Даваха ми да преписвам, защото бях с година по-малък от другите. През повечето време те се занимавах с мен или стоях на коляното на госпожа Петева. 
 

Помня как веднъж майка ми дойде да ме вземе от баба ми. Седна на масата, а аз си играех с една количка отдолу. Понеже майка ми е била балерина като млада не беше стъпила на стъпалото си, а беше сгънала пръстите на краката си в земята. Мисля, че ако Фройд беше жив веднага щеше да ме диагностицира с едипов комплекс. Може би от тогава до ден днешен адски си падам по женските стъпала. Имат красива извивка, нежни са. Обичам ги с черни чорапки и хубав педикюр. Винаги разтривам краката на приятелките си, но никога не правя нещо повече. Подтискам този мой фетиш, защото е една от многото ми откачености. 
 

Някъде около 2001г. бяхме на гости на семейни приятели. Те имаха момче и момиче. Момичето - кака Съни беше тогава на около 16 години. Беше много красива. Имаше дълга коса, която се спускаше чак до дупето ѝ, беше висока и обичаше постоянно да си поспинква. Аз я будех и играехме на телевизионната игра. Тя беше много мила с мен. Та, онзи път, когато отидохме на гости, аз нахлух в стаята ѝ като Хитлер в Полша.  Заварих я по розовите ѝ гащички и сутиен, преобличаше се. Първоначално се смути, но нали бях дребосък, покани ме да вляза и да пусна телевизионната игра. На мен ми беше малко конфузно, направо си ме досрамя, но пък тя гледаше на мен като на малко дете и едва ли се е сетила, че макар и малък, все пак съм момче и дори още да не лъсках бастуна и да не знаех какво е секс, подсъзнателно вече гледах на нея като на красиво и секси момиче. Тогава тя ме пита нещо, което никога няма да забравя. 

- Малчо, ти имаш ли орехчета? - попита ме тя.
 

Аз се замислих и разбира се не можах да загрея за какво говори. 

- Нямам в мене... - отговорих с неудобство, защото помислих, че ѝ се ядат, а не мога да ѝ ги осигуря. Все пак съм кавалер. 

И до ден днешен ми прави впечатление, че жените често задават доста коварни, странни или неразбираеми въпроси. А ние мъжете загряваме бавно. Например имах една приятелка, която след дълги свалки явно ѝ омръзна от мудността ми и веднъж ме пита:

- Според теб красива ли съм? 

За да разбере дали я смятам за такава и дали я харесвам. Наистина мъжете загряваме бавно. Имах една приятелка - Анна. Все ме караше да я изпращам след училище и все ми обясняваше колко съм хубав и как би ми била гадже. А аз се прибирах вкъщи и се чудех дали ме харесва и дали да не се опитам да я хвана за ръка, когато я изпращам след училище. Може би просто аз съм неуверен, но съдейки по останалите ми приятели - те също бавно загряват, когато една жена им дава сигнали, било то и съвсем директни, че ги харесва.

Тогава беше времето на пейджърите. Пейджъра на Съни бипна няколко пъти. Каза ми, че ще излиза с някакво момче и ще играем пак на играта, когато се прибере надвечер. Изревнувах жестоко. 
 

- Играй си с Мартин, аз после ще дойда и пак ще играем. - каза ми тя. Мартин беше брат ѝ. Но аз винаги съм предпочитал да си играя с момичетата. С нея.

Не че не обичах да ритам топка и да се маризя с момчетата, но момичетата ми бяха по-интересни. По-различни са от нас и ми е по-интересно в тяхната компания. Харесва ми тази женска, непринудена и нелогична сантименталност. Тяхната детинска логика. Това, че с тях трябва да си внимателен и мил, а когато си такъв усещаш колко им е приятно. Когато седнете на някоя слънчева пейчица и си говорите, а тя ти каже "Хубаво ми е". Или, когато правите каквото и да е и тя си каже откровено: "ох, не ми е хубаво така". 
 

С времето научих доста за жените. Толкова, колкото да знам, че никога няма да ги разбера и именно това е най-интересното. Сега, когато съм млад и когато всичко е бъдеще се чувствам прекрасно. Всеки ден може да срещна незнайно къде и най-неочаквано някое приятно момиче. Една от тези срещи пък навярно ще е с моята съпруга. Винаги съм искал да се оженя много пъти. Няколко пъти повече от Хемингуей. Всеки следващ път е още по-хубав, стига да не е със същата жена. Това важи не само за секса, но и в брака. 
 

Веднъж се разхождах из София, времето беше импотентно - пръскаше едва, едва. Прибирах се от някаква изложба, където впрочем се запознах с един легендарен български артист, сексимвол от времето на социализма, с който се оказа, че сме почти съседи. Свари ме да гледам някаква жена. Беше с къса пола и черен чорапогащник. Бяла елегантна риза. Имаше стегнат задник и държеше чаша с бяло вино. Разхождаше се и разглеждаше картините. Тогава усетих тежката му ръка на рамото си.
 

- Да, определено никоя картина тук не може да се сравни с тази гледка. Никоя картина не може да ти грабне окото така! - усмихна ми се той и се заприказвахме. Тогава все още бях идеалист. Сега може би съм просто циник, в който лежи трупа на идеалистът. Бяхме съпартийци в соц. партията и по тази линия се заговорихме лесно. 

Както се разхождах срещнах една бивша приятелка. Заговорихме се, опитвайки се да се държим нормално. Оказа се, че вече има дете. Беше леко понапълняла, но си беше все така хубава. Поприказвахме пет-шест минути и се разделихме. Преди всеки да поеме по своята посока се вгледахме за секунда-две един вдруг. Всякаш си спомнихме всичко, което сме преживяли, всякаш мина на лента. Всякаш си казахме нещо без думи, само с поглед. Още по-неловко стана, когато тя тръгна да ме прегърне, а аз ѝ подадох ръка. Стиснахме си ръцете и си заминахме. Замислих се как хората се обичат, заедно са, а когато се разделят стават просто познати. Аз дори нямах номера ѝ вече, срещнахме се случайно. От двама влюбени, които се обичат се бяхме превърнали в двама души на "здрасти-здравей". 
 

Винаги съм уважавал жените. Никога не съм се държал с неуважение към тях, макар че ако бях жена щях да съм курва или проститутка. За щастие обществото не дамгосва мъжете, както жените, когато спят с много представители на противоположния пол. Дори не знам какво намират в мен. Не отговарям на стереотипа за "хубав мъж" - примерно висок, с големи плещи, мускулест, рус, синеок. Но май е вярно, че когато си кавалер и умееш да слушаш, а и да приказваш, нещата се получават. Нали обичали с ушите си, а пък ние с очите си. Може би е вярно, защото аз умея да ги лъжа. Но винаги докато ги лъжа аз вярвам във всяка своя дума. Така че не е точно лъжене. Просто жените са по-добрата половина от човечеството и това е безспорен факт. 
 

Лесно е да свикнеш с някои неща у жените. Да казваш "Да, права си...", вместо да спориш като идиот с нея. Пък после си прави каквото-щеш. Когато е в онзи период от месеца просто да я попиташ "Боли ли те коремчето?" и да не я занимаваш много, много. Да ѝ правиш разни малки жестове, които тези сантиментални същества обожават, да я изслушваш, или поне да се преструваш, казвайки "разбирам те..." и тн. Но това е само на повърхността. Жената е дълбоко езеро, в което лесно може да се удавиш. Езеро ли казах? По-скоро цяло море. А "колко е сладко да се живее, как е сладко да се побеждават морета и момичета, врагове и думи"...
 

Морето и жените. Това са моите най-големи слабости. Влюбен съм в поне сто жени едновременно и мисля за тях ето тук - на тази пейка в морската градина, от която зяпам морето и корабите и си мечтая да се кача на един от тях, да отплавам на някъде и да видя там какви са жените.