Събуди се с ужасно главоболие. Стана и с лъкатушкане се запъти към кухнята. Наля си чаша вода и я изпи до дъно. Наля си втора. Гърлото му още беше пресъхнало от крещенето насън. Напоследък му се случваше често. Не помнеше нито един от сънищата си, но след всеки се събуждаше от собствения си глас, от собствените си крясъци. Изпи трета чаша с вода и излезе на терасата. Вятърът развя косата му и тялото му настръхна от студа. Чудеше се какво не му е наред? Имаше всичко, за което някога бе мечтал. Живееше в голяма къща, имаше много пари и високо положение в обществото. Беше хубав и строен - не можеше да се оплаче от липса на внимание. Но се чувстваше самотен, някак не на място. Къщата беше прекалено голяма за сам човек и въпреки че прислужница идваше по два пъти в седмицата да чисти и пере, липсваше женско присъствие. Не само в дома, но и в сърцето му.

Очите му се замъглиха и горещи сълзи опариха лицето му. С грубата си длан ги избърса и се закашля. Какво му ставаше, за Бога? Не беше плакал, откакто беше малко момче, падна с колелото и си ожули коленете. През целия си съзнателен живот не се бе обвинявал за това, което е, защото харесваше живота си. Или поне така казваше. Но никога не си беше правил равносметка, никога не се бе замислял върху постъпките си. А сега, когато го направи, остана ужасен.

Отиде в банята и наплиска лицето си с вода. Избърса се с една кърпа и се погледна в огледалото. Не можа да разпознае себе си в човека, който го гледаше от другата страна. Бледо лице, изцъкнали очи и никакъв помен от усмивка върху устните му. Къде изчезна веселякът с румени страни, когото доброто настроение никога не напускаше?

Легна си и загаси нощната лампа. Дъждът забарабани по прозореца на спалнята му. Страхуваше се да затвори очи. Страхуваше се от съня, ако изобщо можеше да заспи. Загледа се в тавана. Това не беше неговият живот. Не беше и никога не е бил. Нямаше и да бъде. Живееше живот назаем... Беше време да го върне. Пъхна ръка под възглавницата. Там го посрещна хладното спокойствие на дръжката на пистолета. Заемите трябва да се връщат, рано или късно, независимо от обстоятелствата. А той не обичаше да бъде длъжник... никому. Дулото на пистолета в устата му нямаше вкус. Чу се изстрел, после само ромонът на дъжда по стъклото отекваше в тишината... Върна си заема. Вече бе свободен.

Специални благодарности на difor (Дими Ангелов), който ми помогна да завърша разказа си. :)