Днес реши, че ще афишира сълзите си.

Носни кърпи, салфетки, хавлиени кърпи, пердета, жилетки, блузи, потници, мазни рамена, миришещи, потни ръце, вече нищо нямаше да ги изтрие. Затова ги остави да текат.

Солена вода, стичаща се по бузите, до устата, по брадичката, по врата, мокреща блузата.

С размазан грим, защото днес не ù се триеше синьото и черното и скъсан чорапогащник, реши, че ще афишира сълзите си.

Не че имаше нужда, а и на кого му пукаше, но се гмурна по улиците със сълзите напред, чорапогащника и измачканата пола.

Повървя известно време, колкото да възмути минувачите, които се извръщаха след нея, кръстеха се и цъкаха с език.

Накрая седна на тротоара и се загледа в нищото.

В него винаги има толкова много спомени, разговори, събития и вътрешни дизалози. Нищото е прекрасно, когато погледът не е размазан.

По някое време, когато нищото се превърна в дълбока и непрогледна празнина, до нея се доближи пропадняк. Така наричаше всички, които не носеха костюм и обувки за над 1000 лева. Той седна до нея, подаде ù цигара и двамата запушиха мълчаливо. След като хвърлиха демонстративно фасовете, сякаш уговорен протест срещу всички, той я попита:

- Искаш ли да се чукаме?

Тя поклати глава в знак на съгласие и няколко минути по-късно в двора на изоставена къща, притисната до дървена ограда, пропаднякът я лашкаше с такава настървеност, сякаш беше боксова круша. Обърната към оградата, през малка дупка, попадаща точно пред погледа ù тя прочете: „Воден свят. Магазин за рибки и домашни любимци“.

Пропаднякът приключи бързо, подаде ù още една цигара, която тя отказа и се разделиха. Той си тръгна по пътя, а тя се насочи към магазина.

С размазан грим, без чорапогащник и измачкана пола, нахлу в спокойния морски свят, предизвикайки силно вълнение в клиенти и продавач. Напусна магазина със златна рибка.

Влезе в любимия си пъб, поръча две халби, едната празна, а другата с бира. Изсипа рибката в празната халба и дълго време пи бира, вдигайки наздравица с рибката.

Надвечер, пъба започна да се пълни, а с това нарастваше и броя на натрапниците около нея. Накрая един спечели и след няколкоминутно посещение в тоалетната тя си тръгна с размазан грим, риба, без чорапогащник, без бельо и измачкана пола.

Градът плуваше в светлини, неонът бодеше очите, колите заслепяваха с фарове, а тя търсеше откъде може да се хвърли с достойнство.

Накрая си избра прекрасен мост за целта, безлюден, разрушен в единия си край. Мост, от който мнозина са скачали и малцина са оцелявали.

Надвеси се, пусна рибката в реката и когато чу лекото пляскване, прекрачи парапета и полетя след нея.

Свободна и безпаметна!

Повече никога нямаше да страда, никога нямаше да си спомня за смъртта, нямаше да има болка, нямаше да има мъка.

Никога повече! Свободна!

Рибката се оказа златна и в знак на благодарност реши да ù подари живот, заради това, че бе пусната на свобода.

Как се живее така?