– И, Евгени, другия път искаме луканката да е ле-е-ко запечена! Не можа ли да запомниш как я обичаме?

Сервитьорът послушно кимна с глава.

– А ти, Веско, напълни двете туби с бензин. От безоловния. След полунощ ще си ги приберем.

Двамата дебели и мустакати сержанти от пътната полиция доволно се оригнаха, излязоха от топлото кафене на бензиностанцията в края на града и подкараха патрулната кола по магистралата.

След тях в заведениято момчетата замърмориха: „Не стига, че муфта ядоха и пиха, ами и кусури намират.“

На отбивката колата спря. Вечерта бе мразовита, пред включените фарове снежинките сътворяваха вихрен танц.

Сега трябваше да проверяват пътуващите по-често и по-стриктно. Налагаше се. Утре бе Коледа.

В далечината блеснаха светлините на автомобил. Сержант Петров и сержант Иванов излязоха от служебната кола и спряха водача. Представиха се.

Дребният селски човечец се зачерви от притеснение. От другата седалка жена му преценяващо ги огледа.

– Не сте сложили предпазните колани – каза Иванов.

– И предният ляв фар не работи – додаде Петров.

Възрастният селянин се засуети:

– Ама аз, такованка... ама ние бързаме да занесем месото от прасето в града. Синът ми е Христо и такованка, да не блъскат с децата по пътищата във виелицата.

– Трябва да ти напишем акт! – отсякоха полицаите.

Мъжът омърлушено провеси нос. Жена му подсещащо го смушка във ребрата:

         – Айде, бе, Пешо! Че сме виновни – виновни сме. Извини се на хората. Дай им от месото. Празник е  утре, и те са хора, и те ще празнуват.

         Човечецът живна. Пъргаво скокна, излезе от колата, отвори багажника и поднесе извинението си под формата на заден свински бут.

         Извинението бе прието мълчешком, но с одобрителни погледи.

         Ладата отпраши.

         Иванов и Петров влязоха в патрулката. От радиостанцията се чу леко пращене и гласът на дежурния рече:

         – Ало, момчета. Ще имаме коледна изненада.

         – И каква е тя?

         – Потрайте до утре.

         След половин час се зададе друга автомобил. Тандемът пак излезе. Спряха шофьора на пежото, представиха се. Бе младолик мъж, слабичък и тъмнокос.

         – Господине, не бяхте сложили предпазния колан.

         – Сложил го бях.

         – Да, ама в последния момент, когато ни забелязахте.

         – А Вие как видяхте в тази виелица? Не е вярно, с колан бях!

         – Предният ляв фар не светеше.

         – Сега свети – каза мъжът.

         – Ама одеве не светеше. Трябва да ви глобим!

         – Имам ли алтернатива? – попита мъжът и кой знае защо, изобщо не изглеждаше притеснен.

         „Сигурно защото е паралия“, рекоха си те. Нищо не казаха, зер, на тоя свят има и микрофони, но потъркаха с палеца на ръцете си следващите си два пръста. В превод: „Дай парàта“.

         Човекът разбиращо поклати глава, отвори портфейла си, от специална преградка извади две банкноти по двадесет лева и мълчаливо им ги подаде. Сержантите взеха парите и докоснаха с по два пръста фуражките си в знак на поздрав.

         Младият мъж подаде газ, потегли и като се подсмихна, продума:

         – Тази вечер ще е незабравима!

         – Какви ги дрънка тоя мухльо – казаха след него – Чак пък незабравима?

         Отново седнаха в колата и зачакаха.

         След десетина минути радиостанцията пак изпращя и дежурният рече:

         – Момчета, тук изникна нещо непредвидено. Идвайте веднага.

         Двамата не бързаха. Отидоха да приберат пълните туби, без да платят, разбира се, сложиха ги в багажника, а „извинението“ преместиха на задната седалка, да се не умирише на бензин и едва тогава потеглиха към участъка.

         Стаята, в която влязоха, бе топла, но още от прага ги втресе. Няколко от полицаите вече бяха тук. Дежурният кисело премяташе малко листче между пръстите си.

         – Колеги, – каза той – да ви представя новия ни началник, комисар Денев.

         И като надникна в листчето, додаде:

         – А сега, моля, вие двамата да отворите портфейлите си и да извадите банкнотите от двадесет лева със сериен номер...еди кой си и...еди кой си.

         В ъгъла комисар Денев, „мухльото“ от пежото, спокойно чакаше за парите си.

         Наистина, каква незабравима вечер!