26.01.2020 г., 7:02

Както ръчица пипнала, тъй гърбица носила

3.5K 1 7
5 мин за четене

 

– И, Евгени, другия път искаме луканката да е ле-е-ко запечена! Не можа ли да запомниш как я обичаме?

Сервитьорът послушно кимна с глава.

– А ти, Веско, напълни двете туби с бензин. От безоловния. След полунощ ще си ги приберем.

Двамата дебели и мустакати сержанти от пътната полиция доволно се оригнаха, излязоха от топлото кафене на бензиностанцията в края на града и подкараха патрулната кола по магистралата.

След тях в заведениято момчетата замърмориха: „Не стига, че муфта ядоха и пиха, ами и кусури намират.“

На отбивката колата спря. Вечерта бе мразовита, пред включените фарове снежинките сътворяваха вихрен танц.

Сега трябваше да проверяват пътуващите по-често и по-стриктно. Налагаше се. Утре бе Коледа.

В далечината блеснаха светлините на автомобил. Сержант Петров и сержант Иванов излязоха от служебната кола и спряха водача. Представиха се.

Дребният селски човечец се зачерви от притеснение. От другата седалка жена му преценяващо ги огледа.

– Не сте сложили предпазните колани – каза Иванов.

– И предният ляв фар не работи – додаде Петров.

Възрастният селянин се засуети:

– Ама аз, такованка... ама ние бързаме да занесем месото от прасето в града. Синът ми е Христо и такованка, да не блъскат с децата по пътищата във виелицата.

– Трябва да ти напишем акт! – отсякоха полицаите.

Мъжът омърлушено провеси нос. Жена му подсещащо го смушка във ребрата:

         – Айде, бе, Пешо! Че сме виновни – виновни сме. Извини се на хората. Дай им от месото. Празник е  утре, и те са хора, и те ще празнуват.

         Човечецът живна. Пъргаво скокна, излезе от колата, отвори багажника и поднесе извинението си под формата на заден свински бут.

         Извинението бе прието мълчешком, но с одобрителни погледи.

         Ладата отпраши.

         Иванов и Петров влязоха в патрулката. От радиостанцията се чу леко пращене и гласът на дежурния рече:

         – Ало, момчета. Ще имаме коледна изненада.

         – И каква е тя?

         – Потрайте до утре.

         След половин час се зададе друга автомобил. Тандемът пак излезе. Спряха шофьора на пежото, представиха се. Бе младолик мъж, слабичък и тъмнокос.

         – Господине, не бяхте сложили предпазния колан.

         – Сложил го бях.

         – Да, ама в последния момент, когато ни забелязахте.

         – А Вие как видяхте в тази виелица? Не е вярно, с колан бях!

         – Предният ляв фар не светеше.

         – Сега свети – каза мъжът.

         – Ама одеве не светеше. Трябва да ви глобим!

         – Имам ли алтернатива? – попита мъжът и кой знае защо, изобщо не изглеждаше притеснен.

         „Сигурно защото е паралия“, рекоха си те. Нищо не казаха, зер, на тоя свят има и микрофони, но потъркаха с палеца на ръцете си следващите си два пръста. В превод: „Дай парàта“.

         Човекът разбиращо поклати глава, отвори портфейла си, от специална преградка извади две банкноти по двадесет лева и мълчаливо им ги подаде. Сержантите взеха парите и докоснаха с по два пръста фуражките си в знак на поздрав.

         Младият мъж подаде газ, потегли и като се подсмихна, продума:

         – Тази вечер ще е незабравима!

         – Какви ги дрънка тоя мухльо – казаха след него – Чак пък незабравима?

         Отново седнаха в колата и зачакаха.

         След десетина минути радиостанцията пак изпращя и дежурният рече:

         – Момчета, тук изникна нещо непредвидено. Идвайте веднага.

         Двамата не бързаха. Отидоха да приберат пълните туби, без да платят, разбира се, сложиха ги в багажника, а „извинението“ преместиха на задната седалка, да се не умирише на бензин и едва тогава потеглиха към участъка.

         Стаята, в която влязоха, бе топла, но още от прага ги втресе. Няколко от полицаите вече бяха тук. Дежурният кисело премяташе малко листче между пръстите си.

         – Колеги, – каза той – да ви представя новия ни началник, комисар Денев.

         И като надникна в листчето, додаде:

         – А сега, моля, вие двамата да отворите портфейлите си и да извадите банкнотите от двадесет лева със сериен номер...еди кой си и...еди кой си.

         В ъгъла комисар Денев, „мухльото“ от пежото, спокойно чакаше за парите си.

         Наистина, каква незабравима вечер!                

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Margarita Vasileva Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Хареса ми разказът. Всичко е добре обмислено и изказано.
  • Ха,ха,ха хитрата сврака с двата крака,много ми хареса Маргарита.Поздрав.
  • Най-после възмездие!
  • Хареса ми разказът, Маргарита "Незабравима вечер"
  • Кой съм аз да изразявам мнение и да го анонсирам в литературен сайт, но все пак - смятам, че стилът на писане е много хубав. Фразата върви точно, пестелива е колкото трябва и движи повествованието както трябва. Бих потърсил друго заглавие за разказа, честно казано.

Избор на редактора

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...