Мъчно ми е за големия плосък камък. Беше някъде началото на ноември, когато го намерих на плажа. Вече не почистваха пясъка, всъщност отдавна не го правеха, нямаше смисъл. Ветровитото време докарваше високи вълни, те стигаха току до крайбрежната алея и дори подриваха асфалтирания път. Тук това не правеше впечатление на никого. Аз не бях местен и се удивлявах – беше ми чудно как морето е набъбнало толкова, че почти влиза в къщите и хотелите, в малките ресторантчета с изглед към безбрежното море, попива в корените на старите орехи и разни екзотични растения, насадени да украсяват алеите и загърнати небрежно с найлонови чували с канапени връзки. Вълните се надигаха като облаци от дълбокото, начумерваха се, после ставаха сиви с бели ръбове и нащърбени кантове, накрая с грохот и пяна се стоварваха върху земята, сякаш искаха да си отмъстят за нещо.
Тези вълни тряба да са изхвърлили камъка от утробата на морето. Силни са, щом могат да изгребат от дъното толкова тежест и да я запратят там, къде ...