Мъчно ми е за големия плосък камък. Беше някъде началото на ноември, когато го намерих на плажа. Вече не почистваха пясъка, всъщност отдавна не го правеха, нямаше смисъл. Ветровитото време докарваше високи вълни, те стигаха току до крайбрежната алея и дори подриваха асфалтирания път. Тук това не правеше впечатление на никого. Аз не бях местен и се удивлявах – беше ми чудно как морето е набъбнало толкова, че почти влиза в къщите и хотелите, в малките ресторантчета с изглед към безбрежното море, попива в корените на старите орехи и разни екзотични растения, насадени да украсяват алеите и загърнати небрежно с найлонови чували с канапени връзки. Вълните се надигаха като облаци от дълбокото, начумерваха се, после ставаха сиви с бели ръбове и нащърбени кантове, накрая с грохот и пяна се стоварваха върху земята, сякаш искаха да си отмъстят за нещо.
Тези вълни тряба да са изхвърлили камъка от утробата на морето. Силни са, щом могат да изгребат от дъното толкова тежест и да я запратят там, където я намерих. Стоеше почти до входа на заключеното заведение с тръстикови заграждения, близо до първата алея и до някакъв отходен водопровод, който изпускаше от време на време тъмна миризлива течност.
Вдигнах го с усилие и го огледах. Приличаше на кора от бор, от тези, с които се правят най-хубави детски лодки. Преди години жена ми ме молеше да бера такива кори в гората, да ги разтрошавам, за да може да си сади в тях орхидеи. После престана да ме моли за това, особено след като срещна друг мъж. Трябва да е станало, докато съм бил в гората. Започнах да разсъждавам какво е било предназначението на този камък. Може пък да е бил нещо специално – тежест, с която са закотвяли шхуна, параход или голяма рибарска лодка? Дали пък не е използван за оръжие? В морето е имало много пирати, чувал съм, че са използвали специални приспособления, нещо като огромни прашки, с които са се замеряли един друг. Не, едва ли, този камък беше твърде голям за прашка. И все пак наръбената му външност приличаше на челюст на акула, зъбите бяха стотици и все равномерни, като да са оръжие, сътворено от природата. Всъщност – замислих се, този камък е творение на природата, нали? Обаче човекът може да го превърне в оръжие, той е в състояние цялата природа да превърне в бомба, за да си отмъсти за любовта ѝ. Ако беше вкаменелост на челюст, щеше да бъде скала, не оръжие. Щеше да си бъде просто челюст, нещо, с което голямо морско животно се е хранело. Вгледах се по-внимателно. Не, скала беше. Опитах да отлюспя част от неравномерната повърхност. Не успях. Камъкът беше още мокър, влагата беше влязла вътре в порите му и го правеше още по-масивен и тъмен.
Съблякох якето, любимото ми топло и дебело, късо и старомодно яке от груб плат, поставих камъка вътре и го понесох към квартирата си. Оставих вятъра и вълните да се гонят, пръските им да съсипват пясъка и да го нараняват, да го отнемат от земята и да го присвояват, както са правели всички пирати преди векове и както след тях правят всички морета, усвоили кръвожадния навик да крадат. Ето че сега аз откраднах нещо от морето. Почувствах се добре и не усетих умората и болките в ръцете, докато носех тази масивна вещ към апартамента. Кръста ме сряза и ми подсказа, че вероятно изглеждам много нелепо отстрани – човек без възраст, без видима причина и очевидно без никакъв разумен смисъл нози обикновен камък, мокър, с водорасли по него, загърнат внимателно като бебе във връхната му дреха. Не ми пука как изглеждам, често имам вид на себе си, това изумява хората и ги прави враждебни.
Оставих камъка на терасата. След ден или два той изсъхна и цветът му се промени. Беше станал почти бял, вероятно е варовик, така реших; наистина много приличаше на челюст.
После работата ме завлече в офиси, в кантори и по разни досадни срещи със стръвни буквояди – адвокати и счетоводители, тези сухоземни акули, и почти забравих за камъка. Сетих се за него чак когато си взех билет за самолета. Беше в деня, когато жена ми изпрати имейл, че иска да ме види. Допуснах, че вероятно ѝ трябват нови кори от бор за орхидеи – факт, напомнящ калко мимолетна е любовта, щом винаги се връща към корените си като човек в края на дните си. Трябва да е скъсала с другия, щом ми пишеше: „Ще се радвам да се видим. Може пък да опитаме отново. Ти как мислиш?”.
Аз мисля, че камъкът си тежи на мястото. И че неправилно го откраднах от морето. Той му принадлежи. Не исках да приличам на онези пирати, които бяха научили морето да краде чужди вещи и после да ги изхвърля на прибоя да ги духа свирепият вятър и да им причинява мъка, самота и чувство за вина. Затова отново приютих тежкото му студено тяло в моето любимо яке, загърнах го и го върнах там, откъдето го бях отнел. Предполагам, че и този път съм изглеждал като преди – странен мъж без възраст и без видима причина носи камък, нащърбен, с висящи по него сухи водорасли като неотрязана пъпна връв на бебе, увито в якето грижливо и неуместно. Нелепа картинка. Оставих го до входа на заключеното заведение с тръстиковите заграждения.
Прибрах се в квартирата и отговорих на имейла на жена ми.
Тогава поръчах такси за летището. Не зная защо, но бях сигурен, че повече няма да се върна тук, на това място, при камъка, който незнайно защо обикнах.
Както никога нямаше да се върна при нея.
© Владимир Георгиев Всички права запазени