Бялата жигула спря пред каменната селска къща. Старият ù мотор издаваше такъв глас, че се чуваше, още когато влизаше от главния път към малката улица. Беше средата на юли месец, привечер се чуваха веселите гласове на децата и пронизващите свирки на овчарите, които сякаш се надпяваха.

Ясемин седеше на задната седалка. Изглеждаше като букет от маргаритки с бялата си рокличка на цветчета. Дядо ù отвори вратата и прегърна ''букета''. Тялото на детето беше изморено от пътя, очите ù се бяха замъглили от тъгa, след прекараните 6  месеца в болничната стая. Косата ù бе вързана на две високи  конски опашки, които бе направила медицинската сестра тази сутрин. Даже веселите лaстички с пластмасови маргаритки не бяха успели да разсмеят детето, трапчинката на дясната ù буза сякаш бе се разсърдила и нямаше никакво намерение да зарадва дядото.

 - Дядо, аз сама искам да натисна звънеца! - гласът ù бе развълнуван.

Юзеир се наведе и остави внучката си да стъпи на земята. Ясемин се повдигна на пръсти и протегна ръка към звънеца до желязната порта.

 - Дядо, аз изобщо не съм пораснала, докато бях в болницата... - отчаянието като облак замрачи детското лице, очичките гледаха влажно като уплашена кошута.

Дядото отново награби ’’букета от маргаритки’’ и го повдигна високо към звънеца на портичката. Най-после се чу дългата мелодия на звънеца.

 - Бабооо, аз дойдох! - се провикна Ясемин и радостта в гласа ù заглуши мелодията.

Желязната порта леко се отвори, като скърцащият шум от издърпването на големия  стоманен гвоздей изобщо не подразни ушите на малкото момиче. Значи след толкова месеци далеч от дома, тя забеляза, че този дразнещ шум я зарадва! Разцъфналите рози от дветe страни на портата погъделичкаха голите ù ръце и крака, лилавите цъфнали цветенца на фунийки весело ù се усмихнаха. Миризмата им от носа ù сякаш се разнесе навътре към туптящото от вълнение сърце. Това лято цветята бяха по-ухайни от предишното!

  -Бaбо, бабо Къймет, аз си дойдох!

Меката топла прегръдка на баба Къймет приюти детето. Ясемин винаги сравняваше баба си с приказната баба на Альонка от руските сказки. Също като нея имаше меки топли длани, като нея месеше вкусни питки и печеше орехи, ябълки и картофи във фурната на дървената печка.

Въпреки възрастта, румените ù бузи бяха опънати и блестяха. Масивните златни обеци на розички се клатеха на ушите ù, а колието на кристални топчета бе сякаш направено от висулките на абажура в гостната. Ясемин погледна баба си и реши, че тя е по-хубава от всички приказни баби.

 - Ясемин, мое малко цветенце!

Ясемин можеше да остане в тази прегръдка цял живот, тук се чувстваше щастлива и на сигурно място! Сякаш болката в кръста и синините от системите изчезнаха от тази топлина.

Вратата на лятната кухня бе отворена, детето се затича право към масата, на която бе сложена нова покривка на големи червени и жълти рози. Мушамата все още миришеше на нафталин и ръбовете леко стърчаха там, откъдето бе прегъната досега.

 - Бабо, гладна съм!

 - От колко месеца чакам да чуя това, дете, ти само кажи какво ти се яде, аз веднага ще го направя! Виж какво има тук! - гласът на бабата предизвика любопитството на детето.

 - Бабо, направи ли ми мляко с ориз, ами пържени картофки със сирене?! - сякаш това не бе същото дете, слязло преди малко от колата.

Жената започна да отваря подред чиниите, покрити с различни ленени каренца, краищата, украсени с фини дантели от коприна. Но питките с масло липсваха! Може би баба ù бе забравила за тях, или не бе успяла да ги омеси. Нищо, утре щеше да ги направи, си помисли детето и се затича към мивката. Взе зелената дървена табуретка и се качи на нея, като този път не се ядоса, че не е пораснала на ръст. Върна се отново на масата и седна на стола си.

 - Ясемин, не можах да направя твоите любими питки с масло. - гласът на бабата бе тъжен.

 - Нищо, бабо, друг път ще ми направиш! - каза детето, с надеждата да скрие разочарованието от лицето си.

Баба Къймет се усмихна и посочи с пръст дивана.

 - А я виж какво има там! - каза старата жена.

Ясемин подскочи от стола и застана срещу дивана, покрит с вълнения зелен чаршаф, който баба ù разстилаше само на Байряма. Погали подутия като търбух чаршаф и възкликна:

 - Но това е топло! Какво ли има под него?!

Детето повдигна единия край на покривалото и взе в скута си топлия вързоп, сложи го на масата и затвори очи, чевръсто развърза вързопа и помириса скритата изненада.

 - Бабооо, това са моите питки!

Взе една от питките между малките си длани и погали зачервената ù повърхност, сякаш беше вълшебно. А те наистина бяха вълшебни, това Ясемин прекрасно знаеше! Една шумна целувка цъфна на бузата на баба Къймет.

 - Бабо, благодаря ти! Изглеждат чудесно!

Маргаритките по роклята на малкото момиченце сякаш осветиха стаята като малки слънчица.

 - Бабо, нека изчакаме и дядо! - всичко тази вечер изглеждаше по своему вълшебно в селската къща, вилиците блестяха като сребърни, канелените фигурки върху млякото с ориз сякаш бяха живи! Да, това бе приказна къща!

Лаят на кучето извести приближавaщия към лятната кухня. Юзеир разтвори с ръка цветната завеса на вратата против мухи и каза:

 - Ясемин,  ти прекара зимата в болницата, какво най-много ти липсваше там?

Ясемин веднага захапа устни и се натъжи, правеше го винаги, когато ù станеше мъчно.

 - Дядо, аз не можах да си поиграя със снега! Навън валеше сняг на парцали, а аз даже не можах да си направя една снежна топка!

Една малка сълза несигурно се изхлузи по бузата и спря до трапчинката на детето, сякаш искаше да я напълни.

 - Ела тогава да си поиграем със снежни топки!

 - Дядо, ти се шегуваш, какъв сняг посред лято?!

Юзеир награби отново ’’букета маргаритки’’ и излезе в градината. Дървената къщичка на птичките бе боядисана в синьо и се забелязваше между зелените листа на дюлята. Ясемин погледна в дъното на градината, където беше мушмулата и инстинктивно набръчка устни. Плодовете ù бяха зелени и мъхести, а зимата баба ù беше донесла в болницата узрели мушмули, които бяха сладки като мaрмaлад.

 - Сега си затвори очите, дете! Дай ръчички!

Ясемин затвори очи и протегна ръце към дядо си. Нещо меко и прохладно докосна пръстчетата ù.

 - Дядо, мога ли да отворя очи? - попита детето с туптящо от вълнение сърце.

Отвори очи и видя огромния храст на картопа, обсипан  с   безброй снежни топки! 

Нямаше невъзможни неща, ето че посред лято детето натискаше носле в цветята, взимаше малките снежни топки между дланите си и трапчинката ù ставаше все по-дълбока от радост.

Щастливият дядо доволно се усмихваше на внучката си, а от лятната куxня се разнасяше миризмата на питките с масло...