Лекарят и сестрата се отправиха към отделението за хронично влюбени. От стълбището се чуваше младежки смях, който ставаше все по-силен и по-неприличен. Д-р Чародейски се обърна към Фръцкова:

-         Кои се смеят там?

-         Пешо и Мара. Ей сега ще отида да ги предупредя, че идваме по стаите... - отговори Фръцкова.

-         Кои бяха те? – д-р Чародейски се закова в средата на коридора. Фръцкова нервно оправи косата си с дясната ръка:

-         Ъъъ, вие ги познавате, те са наши стари, но млади пациенти, вчера постъпиха планово към обед, вие току-що си бяхте тръгнали, носеха си всичко, бяха си изчакали реда за свободни места в клиниката (клиниката беше почти празна), донесоха направление от личния лекар, по пътека са... - както винаги Фръцкова, като старша, имаше отговор за всеки и всичко. Изглежда старшите ги избираха по този критерий. 

-         По коя пътека ги прие – по хронична или по остра? - попита я Чародейски.

-         Ами, по хронична, естествено, макар да е по-евтина, е,  няма как да ги вкараме по острата, утре ако дойдат на проверка, току-виж са ни подострили заплатите с някоя глоба. - отговори убедително Фръцкова.

-         Мдаа, разбира се, че правилно си постъпила - нетърпеливо я прекъсна д-р Чародейски. Продължиха към идващия смях, който ставаше все по-непоносим, липсваше изсвиряне с два пръста за пълна хармония. Със силен началнически глас, нетърпящ отговор, д-р Чародейски се обърна към младите:

-         Добър ден и на двамата!

     Те бяха симпатични мъж и жена, около 25-30 годишни, които мигновено млъкнаха и хвърлиха недопушените си цигари през открехнатия прозорец на стълбите, стискайки бели пластмасови чаши вероятно с кафе, закупени от автомата на партера.

-         Фръцкова, защо пушат  тук? – обърна се Чародейски към старшата сестра.

-         Ами, аз, предупредих ги най-малко сто пъти, казах им да си седят по стаите, че ще минаваме, те са си наши стари пациенти, много добре познават реда и вие ги познавате, а те се чувстват вече вътрешни, така да се каже... - започна да ги оправдава Фръцкова.

     Д-р Чародейски се обърна към младите с поглед, непоказващ нищо - служебният му поглед. По отношение на погледи той беше олимпийски шампион - най-различни погледи, но в повечето случаи беше тренирал да не изразява нищо. Беше се научил да запазва хладнокръвие при всякакви ситуации – професионални и житейски, да не проявява симпатии или раздразнение към пациентите си. Всъщност той избягваше да ги гледа право в очите, винаги над тях или около тях, нещо като професионален трик, предпочиташе да ги слуша, разчиташе на слуха си много повече за да ги види или разбере. Улавяше като детектор на лъжата и най-малките трептения в гласовете им. Чувстваше кога са искрени и им отвръщаше с максимална искреност, която му позволяваше етиката. Когато го подвеждаха, се правеше, че не разбира. Да, разбира се, че познаваше Мария и Петър, това им бяха истинските имена, и то много добре. Познаваше родителите им, по-точно майката на Мария и бащата на Петър.  Другата семейна половинка, и на двамата, липсваше, и това знаеше - бяха създали свои семейства някъде. Петър и Мария постъпваха в клиниката за втори или трети път през последните няколко години, познаваха се помежду си, бяха се сприятелили и двамата се очертаваха твърдо за диспансера. А може пък да не са за диспансера, кой знае. Чародейски нямаше нищо напротив да се занимава с тях, но диспансерите си имаха своите предимства. Крайно време беше да се обади на д-р Валентинов, директор на диспансера за влюбени, и да поговори с него за прехвърлянето на тези двама млади. Влюбчиви по природа и с широки сърца, все нещо им куцаше да създадат нормални, по-дълготрайни връзки, въпрос на късмет, среда, иначе бяха добро момче и добро момиче, взети поотделно и като характери, но явно със слаби ангели - позволяваха околните да ги нараняват.

     Диспансерът яко се ослушваше и се чудеше как да дръпне изцяло хроничната пътека към себе си, да стане единствен монополист,  да ù вдигне цената максимално, все пак беше нова пътека, нищо че заболяването беше старо колкото света. Чародейски разполагаше с лимит за няколко хронични пътеки месечно - около две-три, пазеше ги за особени случаи, когато не можеше да откаже, а имаше и пациенти, които просто не обичаха диспансера и предпочитаха клиниката. В случая Пешо и Мара бяха измили росата по всички административни показатели, имаха си показания за приемане, даже бяха си намерили работа за разлика от предишните пъти. Нямаше за какво да ги върне, а и не искаше - да лекува влюбени му беше призванието. Специално към Пешо и Мара той изпитваше някаква симпатия. Може би, защото бяха чисти, естествени и не се преструваха. Те създаваха настроение в клиниката с непринудеността си. Не знаеха и никога нямаше да се научат да живеят със застраховка срещу душевни травми. Просто си бяха истински – раними и чувствителни.

-         Петър и Мария, - обърна се Чародейски към тях, -  вече сте подписали информирано съгласие и сте запознати с реда в клиниката. От десет часа започва вашата групова терапия в зала номер пет на партера. Ще има среща на анонимните влюбени, ще присъстват и амбулаторно болни... - след това се обърна към сестра Фръцкова:

-         Кой ще бъде днес модератор на срещата на анонимните?

-         Ами, я, да погледна за днес... даа... д-р Ведрев ще бъде... – отговори Фръцкова.

-         Разчитам на теб да организираш нещата, аз отивам да видя момчето, което е преведено от Шокова зала, а вие, - обърна се д-р Чародейски към Пешо и Мара, - надявам се, няма да ме изложите. Младите кимнаха едновременно в знак на съгласие. Те бяха свикнали с д-р Чародейски, вярваха му и му се възхищаваха, знаеха, че той, макар и строг на вид, имаше златно сърце. И Фръцкова знаеше.