- Кой е ?!

Знаеше, че домът му е заграден с висока бетонна ограда от външния свят.

И отново това тихо почукване.

Отвори вратата и се огледа. Нощ. Луната осветяваше всичко с призрачна светлина, но навън нямаше никой.

Затвори и тръгна към стаята си. Влачеше крака от умора. Отново ден с много безсмислено щуране.

А сега тишина. Приятно убийствена.

И това почукване на вратата. Вероятно му се причуваше.

Изпъшка, като седна на креслото.

- Тежък ден, а ?

- Тежък и скучен.

Чакай, сега пък и някой говореше.

- Какво си ти?

- Трудно е да ти отговоря, но не съм какво.

- Как да ти определя пола, като не те виждам.

- Аз нямам пол.

- Значи си какво… И къде си безполово нещо.

- До теб. Протегни ръка и ще ме усетиш.

Дааа, странно усещане. Сякаш ръката му се стопи в нещо, което беше и топло и студено и… По-скоро  неопределено, но го караше да не се помръдва и да стои в него.

- А, мога ли да те видя?

- Разбира се, просто сега  си затворил сетивата си. Трябва да забравиш за всичко около теб и което ти се е случило и ще ме видиш.

Отпусна се назад и затвори очи. Постоя така няколко минути и отвори очи.

- Не става, пак не те виждам.

- Защото гледаш първо себе си.

- Та нали, за да те видя трябва да погледна през моите очи.

- Е, точно това не трябва да правиш. Ти имаш и други очи вътре в теб са.

- Хахаха. Не знаех, че съм, като рак отшелник или като паяк с много очи.

- Техните очи не са отвътре. Ето затова не ме виждаш, защото мислиш само за материята и чрез нея.

Отново се отпусна и наистина забрави за всичко.

Видя я. Стоеше до него.Толкова ефирна сякаш всеки момент ще изчезне, като утринна мъгла. Ефирна, покрита с воали. И красива, нечовешки красива.

Не искаше да каже нито дума. Не искаше да развали магията.

Но тя заговори вътре в него със съвсем друг глас. Прекрасен и нежен, като далечна птича песен в гората.

- Здравей. Помниш ли ме?

- Как да те помня, като никога не съм те виждал?!

- Я порови вътре в теб. В старите спомени. Те са на онзи рафт с прашасалите книги. Отвори първата.Тя е …

Гласът и се разнесе, защото духна някакъв вятър вътре в него.

После изплува огромна библиотека, като тази в Александрия.

Видя я. Първата книга на първия рафт. На нея пишеше „Библия”.

Чудно, защо е тук в спомените. Та нали преди ден чете от нея.

- Не се чуди. Тази книга се чете с душата.

Гласът сякаш кънтеше в обширната зала.

- Никога не съм чел с душата си! Дори не съм я виждал.

- Хахаха. Та нали ме видя преди малко.

- Ти си душата ми?!

- Да.

- Но защо почука на вратата и беше навън, а не в мен.

- Защото ти забрави, че ме има и отидох при Него. При Създателя, а после обиколих целия свят. Търсех Истината, за да ти я донеса.

- И намери ли я ?

- Да. Истината съм аз. Всъщност част от Истината. Цялата е Там.

Вървеше покрай дългите рафтове. Машинално извади една книга. Отвори я и там бяха илюстрации. Съвършени илюстрации на цветя, птици, водопади, океана…

- Не се чуди, отвори книгата на своята любов. Там няма нищо написано. Просто картини. За любовта не се говори или пише. Тя е само за вътрешните ти очи. Тя се чувства.

- Това го знам, но защо книгата е с празни страници?

- Тя никога не е написана до край.

Върна книгата и продължи да се движи напред.

- Всички тези книги са в моите спомени?

- Не, това е цялата Библиотека на съществуването.

- На моето?

- Помисли! Съществуването, дали си само ти.

Стресна се. Някой отново чукаше на вратата…