- Кой е ?!
Знаеше, че домът му е заграден с висока бетонна ограда от външния свят.
И отново това тихо почукване.
Отвори вратата и се огледа. Нощ. Луната осветяваше всичко с призрачна светлина, но навън нямаше никой.
Затвори и тръгна към стаята си. Влачеше крака от умора. Отново ден с много безсмислено щуране.
А сега тишина. Приятно убийствена.
И това почукване на вратата. Вероятно му се причуваше.
Изпъшка, като седна на креслото.
- Тежък ден, а ?
- Тежък и скучен.
Чакай, сега пък и някой говореше.
- Какво си ти?
- Трудно е да ти отговоря, но не съм какво.
- Как да ти определя пола, като не те виждам.
- Аз нямам пол.
- Значи си какво… И къде си безполово нещо.
- До теб. Протегни ръка и ще ме усетиш.
Дааа, странно усещане. Сякаш ръката му се стопи в нещо, което беше и топло и студено и… По-скоро неопределено, но го караше да не се помръдва и да стои в него.
- А, мога ли да те видя?
- Разбира се, просто сега си затворил сетивата си. Трябва да забравиш за всичко около теб и което ти се е случило и ще ме видиш.
Отпусна се назад и затвори очи. Постоя така няколко минути и отвори очи.
- Не става, пак не те виждам.
- Защото гледаш първо себе си.
- Та нали, за да те видя трябва да погледна през моите очи.
- Е, точно това не трябва да правиш. Ти имаш и други очи вътре в теб са.
- Хахаха. Не знаех, че съм, като рак отшелник или като паяк с много очи.
- Техните очи не са отвътре. Ето затова не ме виждаш, защото мислиш само за материята и чрез нея.
Отново се отпусна и наистина забрави за всичко.
Видя я. Стоеше до него.Толкова ефирна сякаш всеки момент ще изчезне, като утринна мъгла. Ефирна, покрита с воали. И красива, нечовешки красива.
Не искаше да каже нито дума. Не искаше да развали магията.
Но тя заговори вътре в него със съвсем друг глас. Прекрасен и нежен, като далечна птича песен в гората.
- Здравей. Помниш ли ме?
- Как да те помня, като никога не съм те виждал?!
- Я порови вътре в теб. В старите спомени. Те са на онзи рафт с прашасалите книги. Отвори първата.Тя е …
Гласът и се разнесе, защото духна някакъв вятър вътре в него.
После изплува огромна библиотека, като тази в Александрия.
Видя я. Първата книга на първия рафт. На нея пишеше „Библия”.
Чудно, защо е тук в спомените. Та нали преди ден чете от нея.
- Не се чуди. Тази книга се чете с душата.
Гласът сякаш кънтеше в обширната зала.
- Никога не съм чел с душата си! Дори не съм я виждал.
- Хахаха. Та нали ме видя преди малко.
- Ти си душата ми?!
- Да.
- Но защо почука на вратата и беше навън, а не в мен.
- Защото ти забрави, че ме има и отидох при Него. При Създателя, а после обиколих целия свят. Търсех Истината, за да ти я донеса.
- И намери ли я ?
- Да. Истината съм аз. Всъщност част от Истината. Цялата е Там.
Вървеше покрай дългите рафтове. Машинално извади една книга. Отвори я и там бяха илюстрации. Съвършени илюстрации на цветя, птици, водопади, океана…
- Не се чуди, отвори книгата на своята любов. Там няма нищо написано. Просто картини. За любовта не се говори или пише. Тя е само за вътрешните ти очи. Тя се чувства.
- Това го знам, но защо книгата е с празни страници?
- Тя никога не е написана до край.
Върна книгата и продължи да се движи напред.
- Всички тези книги са в моите спомени?
- Не, това е цялата Библиотека на съществуването.
- На моето?
- Помисли! Съществуването, дали си само ти.
Стресна се. Някой отново чукаше на вратата…
© Гедеон Всички права запазени