-Ти коя си?-попита момичето

-Аз съм твоето Аз!-отговори вятърът-

-Не ти вярвам! Преследваш ме, ходиш цяла сутрин по мен! Спри, остави ме!-недоволстваше 12-т годишното дете

-Ако те оставя, ще дойде при теб тъгата. Не искам да бъдеш тъжна. Желая да те виждам усмихната всеки ден! И твоят смях да оглася света! За да го направи по-добър.

-Глупости, аз не познавам това чувство, да съм тъжна. Е, случва се понякога, ала за кратко.

-Ето видя ли, ако ме няма как ще прогоня меланхолията?-продължи вятърко.

И се опита да прегърне момичето.

-Странен си, но май те харесвам. Благодаря, че ме пазиш. Сега ще поиграя с децата, а после ще пиша по математика.

Времето бе капризно и създаде работа на вятъра. За кратко се наложи да остави детето и да отиде в Норвегия.

Надето взе една тетрадка и се нагласи да пише. Имаше по английски и физика домашни.

Ала вместо това в тетрадката започнаха да се изписват странни думи:

Мило дневниче, трудно ми е да удържа на дадената дума. Вчера се чувствах добре, но днес ми е трудно. Помогни ми да преодолея тази тревога!

Усещам, че ме обхваща някаква лудост. Цялата съм се стегнала като в менгеме…

Плаче ми се, а не бива! Не трябва!

Опитвам се да бъда смела, но мислите ми са прекалено объркани….

Надето спря. Огледа се наоколо. Знаеше, че родителите и са на работа. Скоро ще звънне любимата и майка, за да и чуе гласа. Ала усещаше тежест в гърдите и тъгата като с нож прокарваше път към сърцето и.

Мило дневниче, здравей. Чувствам се нещастна .Защо се чувствам така? Изпитвам трудности да удържа на дадената дума. Тайно от мама започнах да си купувам кафе, а Нина вече пропуши .В училище ни смятат за задръстени.

Дневниче, съжалявам, че послъгвам мама! Зная, че не това е начинът. Предпочитам да изрека лъжа, за да е спокойна, всички да са доволни. Мъчно ми е, че съм такава…

Телефонен звън раздели секундите. Беше майка и.

-Мила, как си, какво правиш?

-Мамо, мамичко, добре съм, пиша по физика.- Мамо, кога ще се прибереш?

-Дете мое, още три часа и се прибирам. Ще ти купя от любимата лазаня и ще те нагушкам! Целувам те, трябва да затварям!

Безпокойството продължи, като колело на времето. Но то намират слабите места.

Обикновено се притесняваме за неща, които са станали. Така не успяваме да се съсредоточим и се мобилизираме. Ах, дано мама си дойде по-скоро! Моята мама…

Учебниците стояха като ненужни паметници. Изведнъж се сети за вятъра. Каква нужда имаше от него!

Искаше да заплаче, ала чу сякаш почукване по прозореца .Помисли, че си въобразява.

-Луда съм! Измислям си!

Но почукването продължи.

Надя отиде до прозореца и отведнъж рязко го отвори.

-Ах, най-накрая-въздъхна вятърко - Чаках да се събудиш!

- Вятърко, ти си тук!-и внезапен порив на радост премина през тялото на момичето-Къде беше тези дни?

-Не питай, много работа имах, дете ! Сега ще почина на дивана, много съм уморен.

--Почини си, приятелю, почини! Толкова ми липсваше!

- Знам! Но преди това ще свърша за бързо едно задължение - и духна към листата на детето, листата от дневника, който излетяха през прозореца.

Усмирен едва тогава полегна и заспа.

Надето тихо го зави с любимото си одеало.

Беше щастлива. С обичния си приятел и пазител.