-Ти коя си?-попита момичето
-Аз съм твоето Аз!-отговори вятърът-
-Не ти вярвам! Преследваш ме, ходиш цяла сутрин по мен! Спри, остави ме!-недоволстваше 12-т годишното дете
-Ако те оставя, ще дойде при теб тъгата. Не искам да бъдеш тъжна. Желая да те виждам усмихната всеки ден! И твоят смях да оглася света! За да го направи по-добър.
-Глупости, аз не познавам това чувство, да съм тъжна. Е, случва се понякога, ала за кратко.
-Ето видя ли, ако ме няма как ще прогоня меланхолията?-продължи вятърко.
И се опита да прегърне момичето.
-Странен си, но май те харесвам. Благодаря, че ме пазиш. Сега ще поиграя с децата, а после ще пиша по математика.
Времето бе капризно и създаде работа на вятъра. За кратко се наложи да остави детето и да отиде в Норвегия.
Надето взе една тетрадка и се нагласи да пише. Имаше по английски и физика домашни.
Ала вместо това в тетрадката започнаха да се изписват странни думи:
Мило дневниче, трудно ми е да удържа на дадената дума. Вчера се чувствах добре, но днес ми е ...