Корабът

Капитанът стоеше на мостика, подпрян на прозореца на огледалото, и съзерцаваше синьото пред себе си.

 Всичко беше синьо: и морето и небето, и само два бели облака внасяха някакво разнообразие в равната картина.

Облаците, кръгли и слепени един до друг му заприличаха на двете полукълба на задните дамски прелести, и дори можеше да се проследи и торса, леко приведен напред.  Определено беше жена, не в първа младост, но в разцвета на силите си, така да се каже.

Гърдите и не се виждаха, само бяха загатнати, но Капитанът не беше цицоман, и това му стигаше за да се почувства щастлив и да въздаде възхвала на Всевишния за неговата непредсказуемост и мъдрост. Какъв свят, каза си той. Господи, какъв свят!

 В същност Капитанът прекрасно съзнаваше, че тия два облака бяха жена само и единствено в неговите жадни очи, търсещи разнообразие в пустотата на равното синьо, но това обстоятелство никак не го вълнуваше, защото сега той беше влязъл в ритъма на прехода.

 От сърцето на кораба, от мощният двигател бавно се носеха към мостика тласъците на силата тласкаща кораба напред. Шумът на двигателя не се чуваше много, защото той беше там долу, далече от мостика, но силата се чувстваше по далечното бучене, и по вибрациите от валолинията и винта предавани по металният набор на конструкцията. Усещаха се и ударите от вълните – плавни и дебели океански въздишки, които те повдигат и спускат в своите пазви, сякаш ти говорят нещо, от което ти става леко, отпуснато, дори приспивно. Всичко имаше своят ритъм, всичко следваше своят ритъм; машината тиктакаше и отброяваше времето; корабът чертаеше своят път на картата, точно и ясно както и всичко останало – Слънцето и Луната, небето и звездите, вълните, теченията и ветровете. Всичко беше както трябваше да бъде. Всичко имаше своята цел.

 Капитанът стоеше и пушеше, мълчеше и кашляше. Главата му винаги беше обвита в пушек, като връх загърнат от градоносен облак. Точно като върха, той винаги изглеждаше сърдит, макар и вътрешно сърцето му да се радваше. Знаеше, че го смятат за откачен, и все още не беше решил дали пък хората, в края на краищата не бяха прави.

Когато излезеше на палубата, нещо което той правеше често, тогава облакът около главата му се разнасяше, и човек можеше да види истинското му лице: белите кичури на косата му, навити на масури; бялата брада и черната посивяла кожа на лицето му. И любопитните, винаги леко присвити сини очи, в които проблясваше лудостта му.

В такива моменти той взимаше банката с боята от моряците, и започваше да боядисва заедно с тях.

Хващаше се с една ръка за леера, прекрачваше зад борда, взимаше валяка в другата и гол до кръста провиснал зад борда той можеше да боядисва по цял ден, яхнал своя кораб.

Всичко зависеше от времето.

Но сега Капитанът стоеше на мостика, облакът се вихреше около главата му, и той знаеше, че имаше проблем.

Палубният боцман се беше разболял.

От кръглият филистрин светлината на денят буквално нахлуваше в опушената кабина. Плъзгаше се по кафявите плоскости на стените, по олющената зелена маса, по старата очукана китара, по напуканата порцеланова мивка, играеше заедно с клатенето на кораба и подскачаше по зацапания таван. Морето беше гладко, леко набраздено, изпълнено със слънчеви зайчета. Ден само за работа.

 Вторият помощник се беше вторачил в китарата.

Жоро лежеше и си мислеше това, онова, защото човек в каквато и ситуация да е винаги намира за какво да мисли, но беше замаян. Знаеше, че беше замаян.

 Първо си помисли за хубавото време, после за следващото пристанище, а пък спомените му го върнаха преди много време когато точно там той имаше едно много хубаво момиче, а на следващият ден още едно, както и на по-следващият, и хубаво, че отплаваха защото сърцето му щеше да се пръсне от радост.

 Сети се, беше сънувал, че има хриле. Или беше бълнувал. Честно казано вече не знаеше, кое беше сън, а кое – истина, кое беше сънувал, и кое беше се случило наяве.  Опипа се зад лявото ухо, защото лежеше на дясната си страна и намери някакви нагъвания.

Така е, каза си, имам хриле, и вече не съм човек.

 За никакъв човек не ставам вече, изрече го ядосано и явно на глас, защото вторият помощник обърна глава към него и погледите им се срещнаха.

Това си беше самата истина.

От кръста надолу Жоро нищо не чувстваше.

Вторият помощник не знаеше какво да каже, трудно се завързва разговор с човек, който е тръгнал да мре.

Но Жоро го спаси от ситуацията:

     -Я ми подай китарата, каза той.

Вторият стана, отиде до нея и му я подаде.

Китарата беше видяло много, а Вторият си спомни за няколкото вечери на кърмата, когато всички от екипажа ядоха скариди до пръсване, пиеха от евтината водка, а Жорката се дереше на същата тази очукана китара.

 Жоро прекара ръка през струните, облегнат на възглавницата, но тя звучеше фалшиво.

     -Не и се свири, заключи той и я върна на Вторият, който я подпря в ъгъла.

     -Какво ми е, попита го Жоро, вторачил поглед в него.

 Вторият затвори медицинският справочник.

      - Мисля, че си получил спинален инсулт, Жоро, но нали знаеш, че не съм лекар, взе да се оправдава той.

      -А ще се оправя ли? Ще мога ли пак да ходя?

     - Не знам, Жоре, отвърна Вторият.

Въпреки разликата във възрастта, Боцмана беше много по-възрастен от него, сега той му говореше на Жоре. Чувстваше, че така трябва.

  Когато се качи на мостика, кораба бавно се накланяше наляво-надясно , все едно си се качил на гърба на някакво бавно и добро праисторическо животно с огромен търбух. Животно, което не бързаше, но винаги беше в движение.

 Капитанът все още седеше там, потънал в своя ритъм. Димът все така беше обвил главата му, а навън все така беше слънчево.

     -Какво ще правим, попита го Капитана без да се обръща, беше познал, че е той по шума от стъпките му.

       - Кептън, почна Вторият и не знаеше как да продължи. Ако имаше каскет щеше да почне да го мачка и усуква между ръцете си, но нямаше, а трябваше да продължи някак си – Жоро иска да го замразим.

 Облакът нищо не каза.

      - На брега нямал никой, продължи Вторият, съвсем никой. Старите погребал, а деца няма. Имал една стая в къщата на брат си, и това е.

Една стая и един куфар. И нищо друго. И каза, че няма да се върне там.

 Облакът се наклони на една страна, предполагаше се, че невидимото му съдържание мислеше.

    -Никога няма да стане, нали?

    -Едно на хиляда, каза Вторият, но той ..едва ли.

    -Можем да го направим, нали, каза той, можем да го приспим, или нещо такова...

     -Можем, отговори Вторият защото мислеше, че Капитанът се шегува.

      - И ще го сложим в дълбокото замразяване, продължи Капитана.

Така ще е винаги тук, където му мина целият живот. Можем, каза той като на себе си.

  Вторият беше тръгнал да излиза, когато се сети нещо и се върна.

      - А какво ще правим, когато излезем на ремонт, Кептън?

Не му отговориха веднага.

  -Втори, ти помниш ли кога дойде на кораба, попита го Капитана.

    -Вече не, Кептън, отдавна беше.

     - А да сме излизали някога на ремонт?

Вторият се замисли и остана крайно озадачен.

     -Не, каза той.

      -Аз също, каза Капитана.

И докато Вторият помощник преминаваше през канижела на път към своята кабина, а светлината нахлуваше през илюминатора на водонепроницаемата здраво задраена врата и караше всичко да изглежда някак си нереално, за един момент той се почувства вечно жив.