Капитанът стоеше на мостика, подпрян на прозореца на огледалото, и съзерцаваше синьото пред себе си.
Всичко беше синьо: и морето и небето, и само два бели облака внасяха някакво разнообразие в равната картина.
Облаците, кръгли и слепени един до друг му заприличаха на двете полукълба на задните дамски прелести, и дори можеше да се проследи и торса, леко приведен напред. Определено беше жена, не в първа младост, но в разцвета на силите си, така да се каже.
Гърдите и не се виждаха, само бяха загатнати, но Капитанът не беше цицоман, и това му стигаше за да се почувства щастлив и да въздаде възхвала на Всевишния за неговата непредсказуемост и мъдрост. Какъв свят, каза си той. Господи, какъв свят!
В същност Капитанът прекрасно съзнаваше, че тия два облака бяха жена само и единствено в неговите жадни очи, търсещи разнообразие в пустотата на равното синьо, но това обстоятелство никак не го вълнуваше, защото сега той беше влязъл в ритъма на прехода.
От сърцето на кораба, от мощният двигател бав ...