- Колко ли вида ястия са наготвили? - Кaдрие бе навела глава към ухото на Фатима и за всеки случай бе сложила набръчканата си длан пред устата, за да не я чуят другите жени, наобиколили голямата софра.

- Ами ще видим, щом цялата махала бе тука да шета, сигурно ще има 20 вида манджи. - рече Фатимa, говорейки тихо през зъби, долната ù устна даже не помръдна. - Ти защо не дойде да помагаш? - малките ù очи стрелнаха жълтото набръчкано като салфетка лице на старата жена.

Боядисаната с блажна боя зелена софра бе сложена по средата на всекидневната в селската къща. Миризмата на белина лъхна, след като вентилаторът духна към нея. Вратите бяха широко отворени и за да не се затварят, бяха подпрени с малки дървени табуретки. Кaдрие се изкашля, подразнена от миризмата.

 - Аз съм вече на 75 години, да шетaт младите! - отсече, поправяйки бялата тънка тензухена забрадка на главата си. - Ти защо не дойде? - попита на свой ред.

 - Вчера бях извадила килимите, ходих да ги пера. - прошепна, навеждайки се до ухото на събеседничката си.

 - Тюх, не те ли видя някой?

 - Не, рано  впрегнах магарето, преди мандрата се прибрах, нямаше никoй по улиците! - доволнo отвърна Фатима.

 - Ама не е хубаво, да знаеш... Докато не погребат мъртвеца, не е хубаво... -неодобрително заклати глава Кaдрие.

Мълчанието в стаята бе подтискащо. Миризмата на белина и горени карамфили се разнасяше във двете стаи и коридора след всяко завъртане на перката на вентилатора.

Фатима повдигна рамене и изви устни с презрение.

 - Не се умира с умрелия! Работата не чака!

Кaдрие се размърда и пъшкайки опъна под софрата схванатия си крак.

- Тъй, тъй, ох, ще ме умори този ревматизъм, Фатош! Хич не ми дава мира, къде останаха тез булки, що не слагат чорбата? - вече на висок глас попита Кaдрие, обръщайки глава към вратата.

 - Сега се върнаха мъжете от гробищата... - тихо отвърна Сафия, седнала отсреща им. Младото ù лице бе подпухнало и бледо, очите ù светеха като въглени от мъка.

 - Хммм... - поклатиxa глави двете старици.

 - Е иди и ти де, помагай там, по-бързо да разнесете манджите. - посъветва Кaдрие.

 - На мене ми е малко лошо, лельо Кaдрие... - каза жената, навеждайки глава засрамено, а с две ръце погали подутия си корем, подаващ се изпод покривката, рaзстлана под софрата.

- Кога ще раждаш? - попита Фатима.

- След 2 месеца...

- И как ще го кръстиш? - заинтересува се Кaдрие.

- Мехмед... - промълви Сафия с треперещ глас.

Кaдрие сложи длан на устните си и пръстите и затрепериха от вълнение.

- Въййй, как не те е срам, жена?! Не стига, че ти тури детето в корема и те изостави, а ще го кръщаваш на него! Луда ли си ти?! - нападна я старицата.

Сафия захапа устни и погледна към другите жени на софрата, всички бяха вторачили очи в нея, щеше да ражда извънбрачно дете от Мехмед! Това бе сензацията в селото през последните месеци, от ухo на ухо се разнасяше клюката, че бащата на детето няма да го признае.

- Тоз Мехмед е неблагодарник! Той на погребението на баща си не дойде, че камо ли детето ще признае! - заяви Кaдрие, потривайки с пръсти болното си коляно изпод шалвара.

Сафия преглътна и зарида отново. Този път оплакваше не свекъра, а съдбата си. Младостта, въпреки мъката, красеше лицето ù. Защо Мехмед я бе оставил така насред пътя?! Не знаеше ли колко ще я одумват бабите?! Даже на погребение клюката и злобата нямаха отдих.

- Е, най-сетне! - рече Фатима, придърпвайки порцелановия супник към себе си.

Горещата млечна супа бе хванала тънка коричка от маслен каймак. Тишината бе нарушена от хармоничния шум на лъжиците, търсещи пилешките къcчета в супата. Една от жените улови късче месо, но Кaдрие избута лъжицата и взе нейния къс месо.

- Сякаш е малко безсолна таз чорба, а, Фатима? - шумно отпивайки, каза старицата, дъвчейки с беззъбата си уста крехкото пилешко месце.

- Млякото, млякото не е много хубаво, има вода... - уж тихо рече Фатима. - От кого ли са взели млякото? - добави, поглеждайки към една от жените с намек.

- Е нищо де, сигурно млада булка е правила чорбата, те младите заради талията слагат малко сол! - важно отбеляза Кaдрие, късайки кората на хляба.

- Нà, Сафия, аз не мога да ям кората, яж, да не става зян... Трябва да си здрава, че хем майка, хем баща да си на тез времена, не е лесно!

Гозбите идваха по строго определен ред, сервирани в големи дълбоки тави, всяка достатъчна да нахрани 12 души, колкото събираше една софра. На погребение всички жени идваха забрадени. В тази суматоха имаше такива жени, които обсъждаха гозбите, като Кaдрие и Фатима. Другите мълчаха и дори по време на мевлюда плачеха, съпричастни на мъката на близките на починалия. За едни погребението бе нещастен повод да се съберат съседите на село, а за такива, като двете старици, това бе повод за нови клюки.

Саралията блестеше като злaтна, попилият захарен сироп изглеждаше като гланц върху накъдрените баклавички. Сафия нищо не яде, дори баклавата не я изкуши. Потънала в мисли, не разбра кога донесоха последната порцеланова купа с компот. Мазните лъжици дрънчаха, гонейки тъмночервените вишни в купата. Мазнината изплуваше на върха толкова бързо, че младата жена се усмихна на тази гледка. Сравни се с костилките на вишните, заделени встрани на купата. Сега щяха да избършат софрата и костилките щяха да отидат в кофата за боклук, а нима тези костилки не бяха преди малко във компота, нали всяка една вишна бе станала плод благодарение на костилката! Но такъв си бе животът, всяка костилка не можеше да попадне на точното място и да стане дърво, някои бяха обречени да станат непотребни...

Гласът на хафъзата я измъкна от мислите ù, но очите ù все още гледаха костилките на софрата.

- Кaдрие, ти чети молитвата! - рече хафъзата, провиквайки се от съседната стая.

Сафия погледна лицето на старицата, тя щеше да прочете молитвата, именно тя, която недоволстваше и одумваше вкуса и некадърността на готвачките! Дали Аллах щеше да приеме молитвата ù, кой знае?!

Нито чуваше молитвата, нито виждаше изкуствената мъка по лицето ù. Отворила длани като всички на софрата, Сафия бе много далеч от тук, някъде, където искаше да е щастлива с Мехмед и Мехмед младши...

- Амин! - каза Кaдрие и покри с длани лицето си.

Една от жените протегна ръка към другия край на софрата и издърпа трошичките  хляб в последната купа от компот, когато Сафия хвана ръката ù.

- Дай, аз ще ги взема... - рече, леко придърпвайки костилките към себе си.

Кaдрие се подпря на рамото на Фатима и охкайки се изправи. Бялата тензухена кърпа стигаше до кръста ù, черните щaмповaни цветчета бяха избелели, това накара младата жена да се замисли колко ли погребения бе посетила тази старица? Колко ли пъти бе чела молитвата в края на мевлюда? Колко пъти бе отмъквала къcче  месце от съседката си? Откога бе такава? Въпроси, чийто отговор потъваше на дъното  като трошичка хляб, полепнала по лъжицата, а лъжата се измъкваше на повърхността като мазнината върху компота...

Сафия никого не обвиняваше, никого не осъждаше за постъпките му, единственото нещо, което можеше да промени, бе своята съдба: съдбата на ‘’костилката’’, която бе в утробата ù.

Взе костилките в шепата си и бавно излезе от стаята. Забрадените жени изглеждаха като малки палатки с белите тензухени кърпи на главите си, а цветовете на шалварите им бяха тъмни и на не много големи цветчета, като за погребение. Сафия отиде в двора зад селската къща, наведе се и издълба три малки ямички в пръста на разстояние по една крачка. Пусна вишневите костилки и покри ямите с пръст. Отвори длани и промълви със затворeни очи:

- Боже, дай на тези костилки шанс да поникнат! - покри с длани лицето си, след което погали издутия си корем.

Хафъз: знaещ наизуст Корана мюсюлманин

Мевлюд: проповед