Пролетта на 2002-ра работех в офис в непосредствена близост със сградата на Министерския съвет на Република България. За да вляза в сградата, в която се намираше моя офис всеки ден  минавах покрай желязната ограда на двора на Министерския съвет. Дворът представляваше великолепна градина, в която имаше високи многогодишни дървета, нискостеблени храсти, пъстри цветя и свежа винаги много добре окосена трева. Имаше малък басейн с фонтан и кокетно заведение за кафе и освежителни напитки. Кафенето беше едновременно в градината и извън нея, защото бе сякаш вградено под навеса на една от министерските сгради. Когато гледах градината през желязната ограда обикновено виждах посетителите на кафенето и никога разхождащи се хора. Градината извикваше у мен асоциации за градините на Версайския дворец, близо до Париж. Това беше моят малък Версай в София.

Когато се спирах пред оградата, а това ставаше винаги, когато минавах оттам, без значение дали бързах за някъде или не, изведнъж забравях за всичките си ежедневни задължения, за всичко лошо. Забравях за отегчителния офис, в който се налагаше по цял ден да работя на изкуствена светлина и в който губех представа в каква част от денонощието се намирам. Мислено  преминавах оградата и попадах в спокойствието и  красотата  на  моя Версай. Липсата на хора из градината даваше самоувереност на много птици да гнездят на воля по високите дървета. Някои бяха песнопойки и пееха по цял ден. Други, които не можеха да пеят - крещяха. И пеенето и крясъците идваха направо от душата на птиците, които изглеждаха щастливи в тази градина.

По едно време тук се задомиха гларуси. Някои им беше разказал за блаженството на птиците във Версайската градина в София  и те бяха прелетели над 400 км. от брега на Черно море до София. Защо бяха предпочели да се къпят на фонтана с малкото басейнче,  вместо в безкрайното море можеше само да се гадае. Според мен, защото градината беше вълшебна. Може би градината се посещаваше само в редки случаи от премиера и негови височайши гости. Никога не успях да стана свидетел на подобен случай.  Поради  това, че градината беше необитаема от хора, птиците се чувстваха като в резерват, в който бяха дошли по свое желание. Те нехаеха, че  в сградите, които ограждаха Версайската градина функционираше изпълнителната власт на държавата.

Един ден  в градината се появи нов заселник. Една котка. Някой добър човек, държавен служител в Министерския съвет й направи малка къщичка от картонена опаковка. Къщичката бе обвита отвсякъде с непромокаема мушама, за да не се разруши от пороен дъжд. През отвора се виждаше, че вътре  винаги има малка чинийка със суха гранулирана храна за котки. Около къщичката добри хора бяха поставили панички пълни с вода. Имаше и панички за храна. Къщичката се намираше наблизо до желязната ограда, през която можех да наблюдавам живота в градината. И къщичката и паничките бяха поставени на такова място, че не биха могли да попречат на премиера и неговите височайши гости в случай че имаха желание да се поразходят из градината в някой неизвестен ден от бъдещето. Къщичката, беше поставена на върха на едно стълбище, което водеше към отдавна неизползвана желязна врата,  умело вградена в желязната ограда така, че да не може да се разпознае кое е врата и кое ограда. С други думи по това стълбище освен добрите държавни служители, които бяха направили всички добрини за котката, за да бъде тя истински щастлива, други хора като премиера и неговите височайши служители не биха се появили.

Щом като вратата, за която водеше стълбището не функционираше, това би означавало за хората, които подготвяха официалните срещи на премиера, че стълбището не води за никъде и следователно не съществува. За почитателите на котката обаче, стълбището съществуваше и водеше за едно единствено място - покоите на котката. Казвам покоите, защото котката живееше като принцеса от приказките.Тя имаше два вида почитатели: за едните вече ви казах - това бяха държавни служители, които работеха в Министерския съвет. А другите бяха такива като мен - хора, които не работеха в Министерския съвет, но всеки ден минаваха покрай желязната ограда. 

Пространството между тази ограда и съседната сграда, която се казваше „ЦУМ”, пълна с магазини и офиси беше нещо като улица, но не съвсем. В това пространство можеха да се движат само пешеходци. Приличаше повече на вътрешен двор, отколкото на улица. Много отдавна архитектите, които бяха проектирали сградата на централния универсален магазин, това означаваше съкращението ЦУМ и сградите на Министерския съвет бяха намерили творческо разрешение, обединявайки ги в един архитектурен ансамбъл. Харесвах тези сгради и особено пространството между тях. То беше покрито с плочки, каквито се слагат по площадите, така че освен на вътрешен двор приличаше и на  малък площад. Нямаше табела. Мястото беше ненаименувано. Но много романтично. Вечер желязната ограда се осветяваше с лампи - фенери.  Зимно време, когато валеше сняг, ако застанеш до някой фенер би могъл да се любуваш на лудия танц  на снежинките, попаднали в светлината на фенерите  като балерини в светлината на прожекторите по време на балетен спектакъл. Често световноизвестни режисьори ползваха това място за заснемане на епизоди от свои филми.

Но да се върнем към котката, която живееше в двора на Министерския съвет. Почитателите - минувачи можеха да слагат храна в паничките  на котката като протягат ръка през оградата. Хубавото на тази ограда беше, че железните фрагменти отстояха на разстояние един от друг и котката можеше да се провира и да излиза при почитателите - минувачи. По-добро място за живеене за една безпризорна котка не можеше нито да бъде измислено, нито пък ако бъде измислено - да бъде намерено.

Всяка вечер, когато напусках офиса, минавах покрай желязната ограда на двора на Министерския съвет и ако неможех да видя котката  наоколо, я виквах по име:

• Мацо-о, Мацо-о... Къде си Мацо? Ела тук, мойто момиче!

И Маца веднага се появяваше. Изскачаше иззад някой кипарис, промушваше се между железните орнаменти  на оградата и започваше да танцува около мен грациозен танц на радостта в ритъма на своето мъркане, което всеки път имаше различна мелодия. След танца, Маца се оставяше кротко на моите ласки. Този ритуал се повтаряше всеки ден. И всеки ден се запознавах с някой нов почитател на Маца.

* * *

Почитателите бяха на различни възрасти: тийнейджъри, двадесет и пет годишни, шестдесет годишни, всякакви. Разговорите помежду ни започваха обикновено с въпроси кой и кога се е запознал с Маца. Пряко ли се е запознал с нея или някой го е представил, от колко време я познава... Накрая обикновено се разделяхме със сърдечни пожелания за приятна вечер и всичко най-добро. Всеки отнасяше в дома си освен любовта на Маца и приятния спомен за общуване със себеподобен човек.

В математиката има една аксиома, която гласи: две величини по отделно равни на трета са равни помежду си. В нашия случай това правило следваше да гласи така: Почитателите на Маца задължително се почитат и помежду си. Всички те бяха искрени, приятни, добронамерени  и интересно мислещи хора. Това, което вършеха за Маца беше напълно безкористно. Не очакваха от нея, нито увеличение на заплата си, нито важни връзки в обществото. Това, което очакваха беше обич. Даваха й обич и получаваха  обич.

Една вечер до мен се доближи възрастна дама.

– Отдавна ли я познавате? - въпросът се отнасяше за Маца.

– Вече около три години.

– Храните ли я?

– Когато имам време я храня, когато нямам само я погушвам и продължавам пътя си. Дори и в такива случаи тя е дружелюбна, а аз знам че други хора ще я нахранят.

– Ражда ли бебета?

– Ражда. Понякога даже по два пъти в годината. Намира си котараци. Но те са само гости в градината. Не остават за дълго.

– И какво става с бебетата?

– Ами,  добри хора ги „осиновяват”.

– Колко интересно, че е избрала да се засели в двора на Министерския съвет. Не я интересува дали е законно или е незаконно.

– Ни най-малко. Маца няма нито договор за наем, нито нотариален акт за собственост.

– Какво значи собственост? - възкликна възрастната дама. Печелим пари, влагаме ги в недвижими имоти, става едно земетресение, или наводнение или ураган и от собствеността не остава нищо.

– При нас, хората, парите и собствеността са потиснали много от естествените ни връзки с природата, с растителния и с животинския свят. Потиснали сме интуицията си, която е прекия канал към  великия, невидим източник на познания - Твореца. Котките усещат природните бедствия предварително, за разлика от човека.

– Какво все пак значи собственост? Бог не ни е създал собственици. Не вярвам в твърдението, че всички сме равни пред закона, но вярвам, че като божи твари, на енергийно ниво всички сме едно, всички сме като скачени съдове, няма значение кой е собственик на нещо и кой не е. Ако помисля нещо лошо за Вас, то ще ми се върне. Ако направя нещо добро за Вас - то пак ще ми се върне, може би не от вас, от някой друг, няма значение. По същия начин, ако някой направи нещо лошо на котката, то задължително ще му се върне, сякаш на себе си е направил лошото, а не на котката.

– И аз имам подобни възгледи. - опитах се да убедя възрастната дама. - Съществува естествен закон, според който добрите мисли привличат добри мисли, същото е и с лошите. Затова когато чуя някой да говори лоши неща независимо за кого или за какво винаги си казвам наум чутото от мен да не попада в обсега на закона за „привличането”.

– Гледала ли сте „Харолд и Мод” на Колин Хигинс?

– Страхотна пиеса! Очарована съм от графиня Мод, която не зачита правилата на собствеността, измислени от хората и предпочита да живее по законите на котките. Без нотариален акт или договор за наем.

– Знаете ли, толкова бях впечатлена от тази пиеса, че реших да пренеса впечатлението си в реалния живот. Имам малка вила в планината.  В нея няма скъпи вещи. Но човек може да преспи, да си свари чай, кафе или спагети. Има три легла и камина. Рядко ходя там. И тя си стои необитаема. Никоя къща не обича да бъде пуста.Всяка къща има дух, който обича живота. Ако никой не живее в една къща, духът страда и къщата залинява. Започва да се руши от само себе си. Зимата, ако  съм там, случвало се е в един ден няколко души, туристи да почукат на вратата и да помолят за чаша чай или пък, за да се сгреят около камината. Разбрах че вилата е на такова място, на което би трябвало да има хижа. Отначало обяснявах че това не е хижа, после започнах да каня хората и да им поднасям чай и кафе. Те свикнаха да отдъхват и да се сгряват в моята вила. И тогава реших да направя нещо, което не бях правила. Започнах да оставям вилата незаключена. На години съм, си казах, няма да я нося в отвъдното, нали? Оставих табелки с надписи: „Кафето е на най-горната полица”; „Преди да си тръгнете загасете огъня в камината”; „Почистете преди да си тръгнете, защото следващия път може пак вие да сте единствения посетител и ще ви бъде неприятно да заварите непочистено и разхвърляно.” „Цена на чая, кафето, спагетите, огъня и леглата - колкото обичате.” „Благодаря ви че сте мои гости! Бог да ви благослови!” И знаете ли какво се получи? Когато отивах на вилата, превърнала се вече в хижа, намирах други надписи:  „В това чекмедже има шоколад”; „В тази тенджера има картофи за варене”. „Благодарим за гостоприемството! Бог да Ви благослови!”

Новата хижа беше чиста и подредена. За услугите, които получаваха, хората плащаха или с други продукти, които оставяха или с пари, които пускаха в детска касичка, оставена от  някой изобретателен турист. На хижата не й беше необходим управител. Тя се самоуправляваше.

Един ден намерих  до камината и една китара. Някой от гостите бе решил да остави китарата си като атрибут на „заведението”. Това беше подарък за всички. Хората вече можеха освен да се стоплят и да посвирят и попеят. С една дума - да се повеселят.

* * *

Не научих името нито на възрастната дама, нито на другите почитатели на Маца, защото общуването помежду ни по някакъв начин изключваше традиционното запознанство: „Приятно ми е, казвам се еди как си.” Мълчаливо всички почитатели на Маца бяха приели едно неписано правило на общуване, че изобщо няма значение кой си и какъв си в обществото и държавата, символ на която беше сградата на Министерския съвет и градината около сградата, в която живееше Маца. Спрямо нашата обща приятелка, ние имахме едно единствено качество - бяхме нейни почитатели, които я обичаха. Възможността да общуваме непосредствено помежду си, забравили за гражданско правния си статут, идентификация и легитимация беше истинска свобода. Човекът е свикнал да  се отъждествява с името си, личната си карта и единния граждански номер, за да бъде „физическо лице”, както пише в законите, забравяйки че преди всичко е дух.

       Един ден повиках Маца, но вместо да изскочи от градината, тя се появи зад мен.

– Здравейте, приятелка ли Ви е?  - доближи се до нас мъж на средна възраст.

– Да, приятелка ми е.

– Тя беше при мен досега. Седях отсреща. - Мъжът посочи прозорците на партерния етаж на ЦУМ, които имаха удобни външни  ниши за сядане.  Много хора, си правеха срещите на това място. Ако някой закъснее, другият може да поседне и да почете нещо, а ако Маца го хареса, може да му прави компания докато неговият човек се появи на срещата. - Чаках съпругата си. Тя работи в ЦУМ и много ми е разказвала за тази котка. Днес котката сама дойде при мен. Хранех я с кренвирши, когато я повикахте. Тя буквално ме изостави и се затича към Вас. Изглежда че сте ѝ по-стар приятел от мен.

– Да, мисля, че вече цели три години се познаваме.

– Много е общителна. И в къщи имаме котка. Кристабела се казва. Огромна ангорска котка. На единадесет години е.

– Моят котарак е на девет. Казва се Фреди, но много обича да му викаме „шефе” и „господарю“. Така се държи. Властно и достолепно.

– Котките са изключително интелигентни! За съжаление нямах нищо друго освен кренвиршите, които бях купил за в къщи, а вашата приятелка изглежда не ги обича и не се нахрани.

– Тя не е гладна. Ако знаете колко хора й купуват специална, котешка храна!

– Значи да не я мисля. Лека вечер!                                                                                                                   Когато идваше време за годишния ми отпуск, обикновено купувах една  голяма кутия котешка храна и докато Маца се хранеше  аз ѝ говорех, че известно време няма да се виждаме. Взимах си довиждане с нея.

* * *

Веднъж се случи така, че няколко последователни дни Маца не се явяваше. Обикалях около желязната ограда. Виках я настоятелно. Взирах се между храстите и дърветата. Маца я нямаше и нямаше. За да не си мисля лоши неща, предположих, че е бременна  и че се е оттеглила в някое министерско мазе, за да ражда. Налагах си да мисля така, за да възпирам мъката, която започвах да усещах все по-осезаемо. Най-после, една вечер  докато виках отчаяно „Мацо-о, Мацо-о-о, няма ли да се покажеш? Мацо!“ -  някакъв мъж с прошарени коси се доближи до мен  и вежливо ми обясни всичко, което знаеше за отсъствието на Маца, сякаш беше нейн специален пратеник.

– Не се притеснявайте, госпожо, заведохме Маца на операция.

– Каква операция? Нещо лошо ли ѝ се е случило?

– Не, платихме на лекар, много добър ветеринарен лекар да я кастрира, защото три последователни години ражда по два пъти в годината. Вече е изтощена, а пък и за бебета  все по-трудно се намира някой, който да иска да ги осинови. А те като проходят, тръгват ей тук, по площадчето. Тичат, играят си... Обаче нямат нейния опит и може лоши хора или бездомни кучета, каквито ги има много в София да им причинят лоши неща. Затова така решихме. Да платим на доктора за кастрация. Събрахме се няколко колеги и си разделихме разноските.

– Вие служител в сградата на Министерския съвет ли сте?

– Да. Маца ще остане известно време в клиниката и после ще я върнем пак тук. Тук ѝ е най-добре. Ако я занесем  в апартамент или в къща дори, мисля че и за нея няма да е добре, а и много нейни почитатели истински ще страдат. Това си е нейната градина.  Тази къщичка... нейната къщичка, аз  и я направих.

– Маца много си обича къщичката.Ще я върнете ли наистина?

– Разбира се. Тук й е дома, пък и нали знаете... „ Ако обичаш едно нещо - пусни го на свобода... и така нататък.” - Лека вечер и всичко най-добро!

– И на Вас!

Никой не знаеше колко е общия брой на почитателите на Маца. Никой не изпитваше ревност към другите. Маца беше обединила почитателите си в някакъв нов вид общество. То не беше нито партия, нито клуб, нито сдружение с идеална цел. Нямаше нито регистрация по надлежния ред, нито учредителен акт, нито карти за легитимация на членовете си. Това общество съществуваше в естествено, свободно състояние извън установения ред, защото беше извънредно общество.

Понякога си мислех да предложа на членовете на това общество да направим един списък, да се съберем всички и да видим колко сме. А можеше и да направим нещо като клуб - „Почитатели на Маца”. Интуицията ми казваше обаче, че нищо няма да излезе от тази работа. Клубът беше тук. Членовете му посещаваха Маца. И запознанствата ставаха помежду другото. Те не бяха важни. Те бяха опосредствени от присъствието на Маца.

Съществува разбиране, което може да се срещне дори и в книги, които се числят към научната литература, че котките се привързват не към човека, а към къщата. Винаги съм имала котки  и съм убедена, че котките се привързват към човека, но никога не го приемат за по-висш индивид - водач. Не му се подчиняват. Обичат живота, свободата и достойнството си. Правят всичко с удоволствие. Котките не са стадни животни и нямат потребност от индивид - водач. Обичаният от котката човек е приет от нея за равностоен индивид. Отношението между котка и човек може да просъществува истински само при условията на равнопоставеност на двамата индивиди. А не е ли равнопоставеността магическото условие за щастие?

Маца се завърна в двора на министерския съвет. Беше малко омърлушена и поотслабнала, но бързо се възстанови в обкръжението на своите почитатели.

* * *

Една вечер, докато си „говорехме” с Маца, до нас се доближи млад господин.

– Извинявайте госпожице, ако Ви притеснявам, но котката е й моя приятелка. Ще почакам малко и после искам и аз да я погаля. Бях в чужбина известно време, през което не съм я виждал. Липсваше ми. Сигурно Ви се е случвало и на Вас?

– Млади господине, много мило от Ваша страна, че ме нарекохте така, но аз имам син на вашите години. Така че съвсем не съм госпожица, а възрастна госпожа.

– Възприемам хората чрез биополето им, госпожо. Имате  излъчване на млад човек. Всеки един от нас е дух, енергиен източник, който общува с другите хора чрез енергиен обмен. На енергийно ниво всички сме едно: и хората, и животните, и растенията, и  камъните. Всички сме частици от Божествената Сила на Създателя. Ще ми отстъпите ли вече Маца, защото нямам много време?

– Разбира се. Даже ще Ви оставя сами.

–Благодаря Ви! Ела тук, Мацо!