14 sept 2017, 11:44

Край морето 

  Prosa » Relatos
706 3 4

Obra no adecuada para menores de 18 años

9 мин за четене

     Все ме тегне към тая пейка. Сънувам я. И сякаш съм там: беше есен, добре помня, че нямаше никого на плажа, дори чайките рядко идваха. Нямаше риба. Нищо нямаше.

     И мен ме нямаше. Но бях там някак. Наблюдавах се.

     Сиво. И небето, и плажа в сиво. Приседнах бавно; отпуснах се, за да си спомня. Имам видения оттук, вадя ги като лукчета от джоба и смуча. След малко ще се прибера в квартирата. Нека поне да примръкне. Дали харесвам това, което виждам? Не зная. И аз съм в картината. Но в сивото съзирам и небе, и море, и някаква вътрешност, която изплува и върви към залеза.

     – Аз те видях в автобуса! – Не очаквах да изскочи така. Но може би трябваше: беше на двайсет, а създанията на тази възраст непрекъснато скачат. – И ти ме видя! Но се направи, че не ме познаваш.

     Така беше. Настигнала ме е. Успокоих я:

     – Ти беше с приятелка. Не исках да те излагам.

     – И защо да ме излагаш?

     Едва дишаше. Явно е тичала.

     – Ами аз съм доста по-възрастен от теб.

     – Можеш да ми бъдеш татко? Но не си ми татко! Друг път да не правиш така!

     Беше красиво момиче, малко пълничко, със сини джинси и с руса коса на вафлички.

     – Значи идваш тук и не ми се обаждаш, така ли? – облакъти красивото си лице и то стана грозно.

     Просто исках да остана сам. Как да ѝ кажа? Не обичам морето. Но все тук идвам. Просто така се случва.

     – Да. – отговорих. – Не ти се обадих. Нямам пари. За това.

     – Това е безобразие! Друга ли търсиш? Точно на тази пейка?

     Че какво ѝ е на пейката? Олющена, старовремска, като мен. Има огънати железа над нея, някога са били бели, сега ръжда е избила и изглеждат автентични и смирени. Въздухът е мокър и ти се иска да вали, за да стане още по-мрачно. Нима може да стане различно?

     Не търсех друга. Нищо не търся. Просто гледам сивото. Струва ми се важно.

     – И какво сега? – продължи малката. – Не се познаваме, така ли? Не съм ти споменавала, че искам пари. Казах ти: всеки път, когато идваш на морето, да ми се обаждаш. Може и по скайпа. А ето – ти си тук. Без аз да зная!

     Погледнах я. Беше хубава. Преди беше студентка, от онези на свободна практика, сега не знам. Леко отслабнала ми се стори. Жълтокоска.

     – Добре изглеждаш – установих.

     – И другите така казват. – Успокои се сякаш. Спомних си защо беше важна тази пейка. Беше сексуален спомен. Да, но в друго време. И не беше денем. Тя продължи: – Преди бях... по-различна. Не се харесвах.

     Заклати тъжно главата си като емотикон. Беше смешна.

     – Приятен ден. – Защо ли го казах? Денят не беше приятен. Но това можеше да значи и намек или дори покана за сбогуване.

     Тя побесня:

     – Какво искаш да кажеш? Ненормалник! Аз те чакам от половин година, а ти се преструваш, че не ме познаваш. Видях те още в баничарницата.

     Там пазарувам винаги, когато идвам тук, край морето. Правят банички с кренвирш. Никъде досега не съм виждал такива. Фурната си има име, само че го забравих. Попитах я:

     – Затова ли се качи в автобуса? И седна с приятелката си зад мен? За да ме ядосваш?

     Така беше. Те двете бяха на други седалки в автобуса, по-назад. Дори не ги забелязах. Бяха много шумни, смееха се. После изведнъж скочиха и весело се настаниха на двойна седалка точно зад мен. Познах гласа ѝ и ми се стори, че видях лицето ѝ в стъклото. Тя беше. Същата. Като преди. Леко пълничка, с дълга руса коса на вафлички. Умееше да се гримира. Бях сигурен, че пак е с джинси. И с маратонки, разбира се.

     – Да. Предполагам. Тя не ми е приятелка.

     И какво от това? Защо си мисли, че това има изобщо някакво значение за мен? Но трябваше да поддържам разговора:

     – Вие двете отидохте в малкия комплекс. Този, новият, с модерния хотел в средата. Видях ви. Слязохте на спирката преди мен. Държахте се за ръцете.

     – Защото имахме адрес. Посещение. Затова.

     Момиче като това трябва да се придвижва с автомобил – като елитна компаньонка. Хубава е и е съвсем млада. А ползва автобус. Съжалих я:

     – Така и предположих Затова не те поздравих. Не исках да те излагам.

     Тя изсумтя. Седна по-близо до мен и затършува из чантата си.

     Подухна вятър. Оправи прическата си.

     – Имаш ли цигари? – попита.

     – Да. – Струваше ми се, че е малка да пуши. – Защо?

     – Забравих, че си ми татко.

     – Не съм ти татко. Бих могъл да бъда такъв.

     – Да, бе. Никой досега не ме е чукал точно като теб. Де да имаше повече такива татковци.

     Беше леко помръкнала. И съвсем синеока.

     – Да не си болна?

     – Не, ставам по-красива. Отслабвам. Почти нищо не ям. Нали вие харесвате кльощави момичета.

     Ние? Това си е упрек.

     – Не е точно така. Жените имат форми, които трябва да бъдат пълни с... Всъщност, защо говорим? И за какво?

     – Да мълчим ли?

     – Върви си по пътя!  – писна ми. – Откъде се появи? Защо ме следиш? Мразя това.

     Това е истина. Усетих, че започвам да я харесвам. Щом говоря истината.

     – Нося ти банички. С кренвирш. От фурната, която обичаш. И щом искаш да знаеш толкова, аз си вървя по пътя. Той ме доведе тук. Пътят. – Погледна ме строго. – Тази пейка стана съвсем тясна.

     Легна между краката ми. По-точно сложи там малката си руса главица, а косата ѝ се разпиля навсякъде и заприлича на ореол. Започнах да я милвам. Вафличките се накъдриха на по-ситно.

     Морето посивя още, а после стана черно. И се надигна, набъбна, идеше на пенести вълни, съвсем близо до пейката.

     – Стъмва се – рекох. Когато небето е чисто, по това време изгрява Луната. Обичах да я гледам. Завариш ли я във фаза три четвърти или пълна, става вълнуващо. Цветовете си играят. И непрекъснато ти се струва, че в дълбокото играят делфини. Никакви делфини няма, сега вече масово ги избиват, за да не изяждат рибата, но пък наистина така изглежда: съвсем реално, почти като в сън. И като гледаш продължително надалеч и не отместваш погледа си, вече ставаш напълно сигурен, че в морето цели стада делфини преследват Луната и всеки момент ще я хванат за косите. И кой знае какво ще стане после. Гонят се в жълтото на хоризонта и ту Луната е в морето, ту обратното. И вълните са делфини. Просто виждаш това, което искаш. Реалността не съществува. Ти не съществуваш.

     Придърпа ме и ме зацелува страстно и някак ядовито. После бръкна в панталона ми и започна да движи ръката си смело и самонадеяно.

     По това време павилионите не работеха. Още не бяха пуснали лампите. Чайките се бяха разотишли, бездруго бяха само няколко и скучаеха. Небето се чудеше какъв цвят да избере. А тя скачаше върху мен като ездачка, обидена на жребеца си, че е бавен; скачаше, сякаш не го беше правила точно половин година – времето, през което не се бяхме виждали.

     Не се оглеждах, въпреки че може би трябваше. Може и да има случайни минувачи. Нищо, нека гледат. Не ме интересува. Тя събличаше една по една дрехите си, докато препускаше, после заемаше друга поза, а аз не можех да свърша, защото знаех, че това е урок, който трябва да преподавам до края, независимо от обстоятелствата. Нали съм възрастен, а възрастните...

     – Млад си за мен – каза, когато вече останах без дъх. – След малко ще повторим, нали?

     Най-после се появи частица от Луната. „Къде беше, блуднице?”, попитах я. Тя не ми отговори. Луните не говорят, когато имат какво да кажат. Ако беше осветила тази наша среща, вероятно щях и аз да бъдат по-различен, такъв... де да знам какъв.

     И захладня.

     – Студено ми е. – Казах го на себе си, но тя ме чу.

     – Значи отиваме в твоята квартира. – Най-сетне видях гърдите ѝ: изскочиха пред мен внезапно и разлюляха погледа ми. Бяха твърди, щръкнали гърди. Не се сдържах.

     – Нали си още дете? – попитах, докато смучех зърната виновно. – Студентка? Няма ли да те търсят родителите?

     – Ще ме търсят. И ще ме намерят. При теб.

     Това беше прекалено.

     – Аз почти не те познавам – рекох. – Ти говориш сериозно.

     Изсмя се. По-красива беше гола. Сякаш Луната я беше създала. И мокра беше. Кожата ѝ искреше като на русалка.

     – Да – промълви тихо. – Сериозно говоря. Искаш ли да се изкъпем?

     Водата беше съвсем хладна.  Направо студена. И сексът не бе така бурен в нея; точно обратното. Това бе добре за мен. За миг ми се стори, че в далечината делфините пак са се появили. Сигурно е зрителна измама. Когато излязохме, тя попита:

     – Ще ги изядем ли на закуска? – Посочи малък найлонов плик, мазен, до пейката.

     Мислех, че ще ме попита друго. Портфейлът ми остана на пейката. При дрехите. Предполагах, че на сутринта ще иска пари. Не да ядем банички.

     – Ти си женен, нали? – целуна ме, докато почивахме на студения пясък, а аз треперех. – И си дошъл тук, за да си спомниш нещо? Нещо различно от мен?

     Не отговорих. Погалих я. Вафличките ги нямаше. Но всичко останало си беше тук. Съвсем красиво.

     Отдръпна се леко от мен. Стана, затича се и скочи във водата.

     Реших, че вероятно е русалка. Напоследък, казват, има много такива. Привечер, когато Луната е във фаза три четвърти или е пълна, плуват на големи групи дълбоко в морето и подскачат във водата. Приличат на делфини.

© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря, Марианче, Стойчо, Силве, Райне.
  • Много ми хареса...бягството от реалността...бягството към красотата и хармонията, които не е ясно дали са били и в миналото...но някъде дълбоко в себе си носим!
  • Струваше си чакането, Владимир😏. Необятни са пътищата на въображението ти. От спящите вулкани си, така изглежда. 🍀
  • Фантазия в ми минор!
    Чудесен случай, който потвърждава убеждението ми,че си безспорен разказвач!
Propuestas
: ??:??