От месец и половина си бях набелязала къщата. Хубава, нова, в скъпия квартал на града. Отпред обикновено спираха два нови Мерцедеса - един за мъжа и един за жената. Двамата заедно излизаха от къщата рано сутринта и ходеха на работа. Не смеех да се опитвам да влизам в къщата през деня. От отсрещната страна на улицата живееше една старица, която обичаше да кисне не верандата. Обикновено паркирах нагоре по улицата сутрин рано преди работа и следобяд, щом свършех "истинската" си работа и разучавах жертвите. Не бързах. Имах достатъчно време. За мен кражбата е забавление - хоби, така да се каже. Разбира се не бих отказала допълнителни пари - на кой ли не му трябват, но не дотолкова, че да рискувам да ме хванат.

Влизам, взимам и излизам. Открадвам си сувенир. Без да се бавя. Това е моята тайна - ако може да се нарече тайна. Всеки крадец знае същото правило, но малко го спазват. Стават алчни, започват да търсят богатства. Аз знам къде са ценните неща, които мога да взема. Те са наистина малки възнаграждения за труда ми, но са достатъчно извинение, за това което всъщност търся най-вече в "занаята" - а именно тръпката.

Та, от няколко вечери се подготвях да вляза в къщата. Собствениците обикновенно излизаха в петък вечерта - прекрасна вечер за обирче, особено като се има в предвид,,че полицаите бяха предостатъчно заети с пияни студенти, за да се занимават с патрулиране по улиците.

Ето и сега гледах отдалече как мъжът и жената излизаха от къщата. По пътеката към улицата имаше светлини. Хубава двойка, малко по-млади на години от мен, към началото на трийсетте - жената в красива светло-кафява вечерна рокля, а той в спретнат костюм. Тя е висока, с миловидно лице, дълга, тъмно-кестенява коса, която пада по голите ѝ рамене. Има малка красива уста, чип нос и едва различима през бинокъла, секси бенка на лявата буза. Мисля, че има топли, кафяви очи...поне така си ги представям. Красиви очи са, въобще тя самата е красавица, дори и да не знам дали очите ѝ са топли, кафяви или някакви други. Той е висок, широкоплещест, с волева брадичка. За него знам че има стоманено-сини очи - видях го отблизо в магазинчето надолу по улицата. Бях отишла да си купя вечеря веднъж. И той ме видя, всъщност добре ме огледа, но не мислех това да се превърне проблем. Отблизо изглеждаше малко заплашителен тип - мускулест и с едни такива криви вежди. Стана ми и малко симпатичен, обаче. Имаше нещо - не знам - трагично в него. Освен това, че щях да го обера - но това надали би било трагедия за него. По-скоро толкова трагично, каквото има във всички тези волеви хора, които използват цялата си енергия в офиса - за пари, за власт, за самодоказване...и от които не остава нищо освен празна черупка, когато са в истинския свят. И фасадата на тази черупка е една агресия...към всеки, самите тях и тези около тях - към момчето зад щанда, на което викат грубянски да побърза, към непознатия, който бутат с рамо на излизане от магазина, към жената, която изглеждат провокативно в очите и след това се обръщат явно да погледнат задникът ѝ, без да знаят, че именно тази слабичка, невисока - трийсет и нещо годишна жена, с качулка на главата и клечка за зъби в устата е тази, която е набелязала къщата им за обир с взлом.

Ха - клечката за зъби, ли? Това е мой класически номер. Винаги “похапвам” клечка за зъби на работа - променя формата на лицето ми - после е по трудно да ме разпознаят. Не много, но все пак донякъде - поне така си мисля. Пък и е нещо като талисман за късмет.

Двамата слизаха надолу по пътеката. Облечени бяха леко, прекалено леко за времето - прехвърчат снежинки сняг. Държаха се за ръце. Насочиха се към неговия Мерцедес. Той беше с дистанционно палене и сега несъмнено беше затоплен. Качиха се със смях и потеглиха.

Изчаках десетина минути, сложих си ръкавици и излязох от колата си.

Духаше лек вятър, който проникваше през слуитчера ми. Бррр - студено. Крачех надолу по улицата, спокойно завих и се изкачих по пътеката към къщата. Ако някой ме наблюдаваше, аз бях просто приятелка на семейството, която се отбиваше на посещение. Стигнах до вратата и позвъних. Никой не отвори, разбира се. Затова пък аз натиснах дръжката на вратата. Както и предполагах - в тази част на града хората не заключват дори вратите си. Малко се надявах да е заключено - имам си една раничка с инструменти на гърба - бях се приготвила да нахлуя през гаража, ако трябва, но не. Нищо, нека пък да е лесно. Влязох спокойно в къщата. Огледах се. Вратата водеше в малко предверие, което се отваряше в голям хол. В хола имаше камина, в която приветливо гореше огън. Беше приятно - прийска ми се да седна на креслото срещу камината и да сгрея премръзналите си от студа и стоене в колата ръце и крака. Не ставаше - нямах време. Не забравих правилото - бързо вмъкване и още по-бързо измъкване.

От хола имаше врата - към кухня сигурно, но има и стълбище за горния етаж. Качих се нагоре. По коридора отдясно имаше спалня, отляво следваше главната спалня и  по надолу пак вдясно - още една спалня. Първата вдясно беше декорирана като за дете. За момент изтръпнах, но бързо се успокоих - не бях виждала следи от дете в къщата досега. Детското креватче бе празно. Аха - очакват дете, помислих си. Надали имаше нещо ценно в тази стая.

Насочих се към крайната спалня, третата, в дъното на коридора. Креватът в спалнята беше оправен, но явно жената спеше там - имаше нейни дрехи наоколо. Проверих в скрина набързо - нищо забележително. Имаше вграден гардероб - за всеки случай го отвoрих. Честно казано отварям подобни гардероби, не толкова за нещо ценно, а защото винаги имам чувството, че някой се крие в тях. Никой не се криеше в него, имаше само дрехи.

Беше ред на голямата спалня - нея си я бях оставила нарочно за последно. От дъното на спалнята се влизаше в отделна стая. Е там вече трябваше да има нещо. Без много бавене се отправих към нея. Досега не бях загубила повече от минута и половина в къщата. Както и се надявах - в пространството, свързано със спалнята имаше голям гардероб с дрехи, шкаф и голяма каса. С касата въобще не се и занимавах. В шкафа имаше кутия. Предположих какво има в нея. Тия хора си търсеха някой да ги обере. Е, който търси, намира. Отворих я и както и предполагах - вътре имаше хубава колекция бижута. Освен гривни, обици и други накити, окото ми грабна едно колие с малък рубин. То беше аранжирано в центъра на колекцията. Беше изключително красиво. Разбира се би било глупаво да го задигна - никога не бих могла да продам рубинът. Самото колие беше златно - наистина финна изработка, но като грамаж не струваше много. В онзи момент просто поисках да го сложа на врата си - да се видя как изглеждам. Пуснах лампата. На стената пред мен имаше голямо огледало. Аз имам зелени очи и тъмноруса коса. Рубини явно ми подхождат, защото колието изглеждаше като да е измайсторено за мен. Въздъхнах със съжаление - никога нямаше да нося такова красиво нещо - ако си го откраднех ще ме е страх да не ме спипат ченгетата, а ако някога си купя, ще ме е страх да не ми го откраднат - професионално изкривяване. В следващия момент погледът ми беше привлечен от малка бутилка с лекарства. На бутилката пишеше Xanax. Беше в същия шкаф до бижутата. Познавах това лекарство - успокоително, става ти готино от него, затова отворих бутилката и изсипах две хапчета в шепата си. Изпих ги. След това се върнах в спалнята и седнах на леглото. Замислих се за живота на тези хора, които обирах. Чувствах, че започвам да ги опознавам много по-добре. Едно е да гледаш двойката през бинокъла, друго е да им влезеш в къщата, когато ги няма. Особено, когато ги няма. Ако те поканят в къщи, хората ти показват фасада. Поканват те там, където те пожелаят, оправят наоколо. А сега аз можех да видя всичко, така както бе, както живееха. До най-малкия детайл.

С мен щях да открадна не само един сувенир, а и тайната за това, което тези хора бяха. Това харесвах в хобито си. Там бе голяма част от тръпката. Да влезеш в душата на хората. Честно-казано, човек става малко психолог покрай това мое извънработно занимание.

Отстрани погледнато на тези двамата всичко си им беше добре. Имаха красива къща, предполагам хубави служби, за да си я купят и поддържат, имаха Мерцедеси, бижута, каса, в която бижутата принадлежаха, красиви костюми и рокли в гардеробите, добри приятели, с които ходеха по партита в петък вечерта...скоро щяха да имат и бебе. Като го погледнеше човек, моята евентуална кражба, нямаше да предизвика някаква особена следа в прекрасния им живот.

От друга страна фасадата на тези двамата беше като стена която вече са пропукваше. Бях се изкачила над надписа "Благополучие" и сега се намирах отвъд - намирах се в истинското сърце на къщата - спалнята им. По принцип хората спят заедно, нали? Това е много важно, не само заради сексът.  Още по-важно е какво си говорят. Преди да си легнат двойката разговаря в леглото. Обсъждат, решават. Разбира се, това може да стане и на закуска или на вечеря, или когато и да е другаде, но е различно, когато  си уморен, когато ти се е доспало. Тогава казваш наистина каквото ти е на сърцето.

Ние с моя приятел се караме най-много, но и създаваме най-силната емоционална връзка помежду си преди да заспим. Както казват хората не си лягаме сърдити един на друг, изчистваме проблемите, насъбрани през деня. А когато хората спят в отделни легла….е тогава нещо лошо се случва. Тези двамата изглеждаха толкова влюбени, ама започвах да си мисля, че нещо не им беше наред. Сърцето на къщата се бе счупило и парчетата се валяха по пода - хрущяха, като ги настъпвах. 

Реших да взема с мен като си тръгвах само колието - въпреки безмислието на кражбата от финансова гледна точка - дори него никога нямаше да мога да го продам за достатъчно пари. От друга страна ми харесваше. Нямаше да го нося, а само щях да си го гледам у дома - за сувенир. Имаше нещо специално в  ми  инего. Рубинът напомняше на сърце. Мисля, че колието беше специално и за тях. Исках малко да ги ужиля. Също пожелах да им покажа, че някой е бил в къщатата, спалнята, душата им. Глупаво беше, знам...Все пак двамата сигурно щяха да се шашнат, че някой е откраднал само едното колие. Още по-добре.

Усетих се, че седя на леглото замислена дълбоко. Прекалено дълбоко. Нещо не бе наред. В един момент се усетих, че мислите ми и странното затопляне, което бях започнала да изпитвам бяха вероятно заради лекарството, което взех. Явно за моето тегло две таблетки бяха дошли малко в повече. Опитах да се съпротивлявам, да изляза от унеса, но той бе по-силен от мен. Изпитвах странно желание да мисля още, да разнища нишката на историята на тези, които живееха в къщата. Мислех си за бебешката стая - странна беше тази бебешка стая, без на жената още да ѝ личеше да е бременна. Исках да разбера повече - дори ако това означаваше, че останех и помислех още малко. Ако например легнех за малко в леглото им. Само за минутка. Омотах се в одеялото и затворих очи.

Не знам дали ме събуди светлината или шумът на колата по чакъла. Добре, че този път паркираха не отвън, а в двора, пред гаража. С притъпени от успокоителното сетива станах от леглото и отидох до прозореца. Жената помагаше на мъжа да излезе от колата. Умът ми започна да работи на бързи обороти. Не можех вече да сляза долу, защото каквато бях повлияна от лекарството, надали бих успяла да избягам. Трябваше да измисля да се скрия някъде. Помислих си за под леглото, но по принцип това си е доста глупаво място за криене, защото как щях да изляза от там веднъж като се напухам, пък а и хората няма как да не усетят, че някой диша отдолу, така че отхвърлих идеята. Панически излязох от спалнята.

Къде, къде - минаваше през главата ми. Влязох в най- отдалечената стая и се огледах. Нямаше къде другаде да се скрия, освен във вградения гардероб. Той гостоприемно чакаше с отворени врати. Вмъкнах се в ъгъла към стената и затворих вратата след себе си. Добре,че съм дребничка - главата ми стигаше точно до под нивото на металния прът по който бяха увиснали закачалките за дрехи. За всеки случай, ако някой отвореше вратата на гардероба, издърпах няколко рокли към мене и те напълно ме покриха. Зачаках със стаен дъх.

Скоро чух двамата да се качват по стълбите. Мъжът пееше на висок глас нещо неразличимо, а жена му го успокояваше и го приканваше да си легне в спалнята. Най-накрая мъжът явно седна на стъпалата и отказваше да се помръдне. Започнаха да говорят с жена си. По едно време той се изсмя високо. Стана ми любопитно. Преборих се с роклите и излязох от гардероба. На пръсти пристъпих до вратата, която бях оставила отворена:

- Да, хубаво парти - казваше мъжът - Хубаво парти да видя как някой задиря жена ми, а тя му мята любовни погледи. Всичко виждам, Мая. За какво си говорихте в края на партито? Вие отидохте някъде за малко.

- Всичко виждаш, Джо, всичко виждаш като си пиян. Любовни погледи, интриги. Направи се на свиня. Така да викаш на горкия си приятел…пред всички.

- Ед не ми е приятел. Никакъв не ми е. От тази вечер той е мъртъв за мен.

- И аз ли съм мъртва за тебе. - жената се засмя на свой ред.

- Няма да ме преметнеш - продължи настоятелно Джо - винаги ви хващам да си гукате, да си шушукате нещо.

- Говорим си, Джо. Какво лошо има в това? - последва мълчание, след което Мая, като че ли понечи пак да го вдигне на крака, защото той извика с пиянски глас:

- Тука ще седя! Цяла нощ. Ще те пазя да не си тръгнеш, да не отидеш при Ед...тарарарари.

Казах си, че това би било доста неприятно развитие на обстоятелствата, тъй като ако някой би желал да си тръгне това бях аз. 

- Джо уморена съм. Уморена съм! От този ден, от такива сцени...нещо трябва да се промени, разбираш ли. Не можем да живеем така. Според теб на всяко парти флиртувам с някой, всеки в службата ми е любовник. Откакто...онова се случи, ти така се промени. - каза жално жената

- Онова се случи? Така ли го наричаме вече - “онова”…

- Знаеш какво искам да кажа. Не можем да живеем в миналото.

- Това беше нашето бебче, Мая. Нашето бебче умря… - зави тъжно мъжът. - И ние не можахме нищо да направим.

Жената замълча. Някой захлипа. Май бе мъжът. По едно време каза:

- Мая, къде е?

- Къде е, кое?

- Къде е колието, което ти подарих, когато роди?

- За Бога, защо ти е?

- Моля, те, сложи го. Отдавна не съм те виждал с него. А толкова хубаво ти стои. - каза със сълзлив глас Джо.

- Ако го сложа ще дойдеш ли да си легнеш?

- Да. Сложи си го, моля те, Мая.

Мая се заизкачва по стълбите. Аз пак влязох в гардероба. Те явно говореха за рубиненото колие, помислих си. При тази мисъл ръката ми се издигна към врата ми - е дано Мая го намереше в кутията с бижутата, ама надали, защото в този момент аз го носех. След пет минути Мая влезе в стаята и светна лампата. Виждах я през цепките на вратата на гардероба. Тя затърси отчаяно из стаята - отвори нощното шкафче, наведе се под леглото - да, леглата винаги са лоша идея за криене.

“ Дано не погледне в гардероба” помислих си. Наместо това Мая извади телефон от малката си дамска чантичка, която бе метнала преди това на леглото и набра нечий номер. С приглушен глас тя заговори.

- Еди?... Да, прибрахме се. Ти вкъщи ли си...Онзи ден като бях у вас бях май с едно колие... Мисля, че трябва да съм го оставила някъде, моля те потърси…Не сега не е време за това, ще говорим друг път. Моля те потърси го и ми се обади.

Мая затвори затвори телефона и седна на леглото и закри лицето си с ръце. Поседя там известно време и по едно време разбрах, че плаче. Цялата се тресеше от хлипове. Стана ми мъчно за нея но нищо не можех да направя. Моето стоене извън затвора се крепеше на това да си трая в гардероба. Телефонът ѝ звънна.

- Ало, Еди...там ли е? Навсякъде ли потърси? Ох, Еди, ако знаеш...Не не, не си влюбен в мен. - каза Мая с горчив смях - Само си увлечен...и въобще мисля, че повече не трябва да се виждаме...виж сега не мога да говоря...Не! Нищо няма да му казваш...ще говорим, добре, но не сега. - тя затвори телефона и след това легна назад на леглото - косата ѝ много красиво се разпиля около главата ѝ. Гледаше в тавана. Гърдите ѝ се издигаха и спадаха равномерно. Почти като да беше заспала. Но не спеше. Само тихо плачеше. Сълзите се стичаха от очите ѝ и тя не ги изтриваше, а ги оставаше да се търкалят по страните ѝ. Тя полежа така известно време, но се сети за нещо и стана от леглото. Излезе в горидора после слезе по стълбите.

Аз излязох пак от гардероба и отидох до вратата.

- Джо, хей, Джо, миличък, хайде не спи тук, хайде да те качим в спалнята. - каза Мая.

- Ммм - изпъшка Джо, който явно междувременно беше заспал. - Помогни ми да стана.

Съвсем беше съвсем забравил за колието. Двамата бавно се затътрузиха нагоре по стълбите. Качиха се на втория етаж и Мая успя да помогне на мъжа си да се добере до леглото. Чух как той се просна върху него. Мая явно го събличе. След малко чух да му казва нежно:

- Лека нощ Джо. - Той не отговори

За мой късмет тя не влезе в стаята, където бях аз, а в другата стая с бебешките неща. Чух я да бута напред-назад детското креватче, което проскърцваше тъжно. Влязох пак в любимия си гардероб за всеки случай. След половин час все оше стоях в гардероба. Нищо не се случваше. Престраших се и излязох навън. Погледнах от вратата на стаята - коридорът бе пуст. На пръсти започнах да пристъпвам напред към стълбището. Като минавах покрай голямата спалня видях мъжът проснат напряко в леглото, завит с одеялото, в което аз се бях овъртяла преди това. Хъркаше високо. Продължих нататък по коридора. От лявата страна беше вратата на стаята с бебешките неща - явно не очакваха бебе, а бяха загубили такова. В стаята беше Мая. Беше легнала на кравай на пода до бебешкото креватче завита с малко синьо одеяло, което оставяше стъпалата ѝ открити. Като я видях и си спомних за колието, което все още носех. Реших да им го оставя. Изглеждаше сякаш връзката им балансираше на не много повече от това колие и спомените, които то им напомняше. Доста нестабилна основа ако пиатате мен, но нямаше да я изритам от под краката им. Може да съм крадла - клептоманка, но не съм жестока. Слязох надолу, като се придържах близо до стената, за да не скърцат стълбите. На долния етаж потърсих къде да сложа колието. Над камината имаше полица. Тя беше леко затоплена от огъня. Беше подходящо място. Свалих го от врата си и го оставих на полицата. На сутринта Мая щеше да го намери, а аз така си и останах без сувенир. Нищо. Някоя друга нощ, някой друг дом.

Тихо отворих външната врата и излязох от къщата.