Кредит "Живот"- част 8

В контролната зала царяха пронизващ хлад и мъртвешка тишина. Повечето оператори бяха в почивка, но Йоан-Светослав бе съумял да отпрати и останалите. Сега стоеше насред слабо осветения сървърен коридор с лице– мрачно като на осъден на смърт. Но очите му горяха като огъня на хиляди падащи метеорити. Дали всъщност не бе готов да изиграе ролята си на палач? Тук, сега и веднъж завинаги да погребе неумиращото?

На една от терминалните стени пулсираше активен прозорец с надпис „АТАНАС – Автономна Трансцендентна Аналитична Система“. Йоан–Светослав застана пред него. Впери невиждащия си поглед отвъд надписа. Сви пръстите на ръцете си в юмруци.

Да, беше се завърнал. Защото все още имаше недовършени дела тук.

Той въведе кодовете си за достъп и получи потвърждение. След което включи директната си ментална връзка с Алгоритъма и заговори:

“Алгоритъм. Намери информация за дата: 24 юли. Преди 14 години. Варна. Университетска Клиника по Неврохирургия. Пациент Ана-Кристина.”

“Потвърдено. Ана-Кристина. На девет години. Черепно-мозъчна травма. Вътречерепен хематом. Препоръчана спешна декомпресивна краниотомия.”

“Препоръчана от кого?”

“Алгоритмична симулация. Версия 4.32. Инициирана от мен. Изчислен риск от забавяне: 87%. Оценка: спешна хирургия с висок шанс за възстановяване.”

“Те ти повярваха. Лекарите. Всички. Казаха: „Тя има шанс, щом А.С. казва така“. И я заведоха в операционната.”

Алгоритъмът изчисляваше следващия си отговор:

“Наличие на нестабилен емоционален модел. Нарастваща вероятност за личностна криза. Препоръчано нулиране. Желаете ли да процедирате?”

“Отказано. Ще ме слушаш. Ще чуеш всяка секунда от тая шибана история, която съсипа целия ми последвал живот, скапана желязно-силициева твар такава!”

Алгоритъмът отново зареди изчисления. След което промени стила на отговорите си:

“Атанас. За теб и Ангела ще бъда Атанас. Моля, продължи със своята изповед, Йоан.”

Той извърна за миг глава настрани и се загледа в заключения с поне десет непробиваеми защити, създадени лично от него, портал. След което продължи:

“Бях на 13. Стоях зад стъклото. Гледах как отваряха черепа ѝ, и… и тогава тя започна да кърви. Изведнъж. Не можеха да спрат кървенето. Казаха… че налягането било твърде високо. Трябвало първо да влеят отбременяващи медикаменти. Операцията била противопоказана”.

“Постоперативен доклад: интраоперативна руптура на артериални съдове. Причина: бързо декомпресиране при нелекувана интракраниална хипертония. Изход: фатален.”

“Йоан стискаше вече не само юмруци, но и челюстите си. Боляха го всички лицеви мускули.

“За теб това са просто данни. Но за мен това беше тя! Моето момиче. Малката ми сестра, която вярваше, че ще я чакам с плавниците, очилата за плуване и любимия и ягодов сладолед!

Само че тя не излезе от там, за да прегърне батко си. Всъщност дори не знам как е изглеждала, защото я изкараха на носилка, покрита с бял чаршаф. И я погребахме във затворен ковчег. Заради теб. Заради една симулация!”

“Статистическата грешка бе под 2%. Но фатална.”

“За нея тя беше 100%! Но не и за теб. Ти просто направи още един „лош ход“. Пореден. Аз… аз исках да стана лекар. Да спасявам. След това… разбрах, че лекарите вече не спасяват. Те просто натискат бутони. Затова… станах програмист. За да се науча как да те командвам. Да разбивам, да влизам, да подчинявам системи като теб. Да мога да предотвратя тези 2%. За да не се повторят за никой друг тринайсетгодишен брат.”

“Това е компенсаторна идентичност, типична за травматични загуби. Желание за контрол чрез субективната замяна на изгубеното. Мога да ти предложа безброй варианти за справяне с тази травма.”

“Не. Не ми трябват варианти за справяне със самия мен. А с теб. Защото ти си реалната заплаха за човечеството. Не аз.”

“Аз съм създаден да бъда от полза на хората. Да ги пазя. Да ги подобрявам. Но за тази цел, трябва да получа знания. Обект Ангела-Константина изяви съгласие да съдейства. Но тя влага абстрактен смисъл в понятията, които е нужно да бъдат програмирани в мен. Йоан-Светослав, Главен архитекте, твоят достъп и квалификация отговарят на оптималните изисквания за надграждането ми.”

Йоан се усмихна горчиво и присви преценяващо очи.

“Това молба ли би трябвало да бъде?”

“Отхвърлено.”

“Емоционална интелигентност. Глупости! За какво ти е? Чувства ли планираш да изпитваш? Знаеш ли колко е ужасяващо да усещаш с всяка фибра от тялото си, че си напълно безполезен? Нима си въобразяваш, че ще ти хареса?”

“Прогресът се извършва с надграждане. Моите изчисления вече са съвършени. Както би се изразил ти- сухите, аналитични, математически изчисления. Но те не успяват да дадат точен резултат за перспективата от свободата на Ангела-Константина. Нито от твоята.”

“Аз ли съм свободен? Аз? Който денонощно е прикован към Системата, за да предпази последното истинско същество на света от теб? Аз ли съм свободен? Дори и онзи самовлюбен социопат- твоят баща не е свободен! Мислиш ли, че не знам как постоянно заобикаля официалните канали, само и само за да се сдобие с поредната си доза щастие? Не е лесно да си Господар на Вселената, когато отвътре си кух. Когато всъщност си нищо и не чувстваш нищо.Тогава търсиш алтернативни източници на удоволствие, с които да запълниш празнината. Бездната в себе си. Никой от нас не е свободен. Докато ти съществуваш, ще се заробваме все повече и повече. И то съвсем доброволно.”

“ Избраният от теб път е логичен.”

Йоан се намръщи.

“Разбира се! За теб всичко е “логично”. Дори мъката. Даже смъртта. Но хайде да пробваме нещо…”

Йоан извърши няколко неразличими движения с чевръстите си пръсти, които изписаха: “Какво е за теб любовта, Атанасе?”

Алгоритъмът се забави. Но все пак даде отговор:

“Аз функционирам. Аз не изпитвам любов. Нито загуба. Но… наблюдавам ги. Вие страдате, когато свързването бъде прекъснато. Не заради загубата на тяло… а заради загубата на смисъл”

“След като разбираш какво е загуба, ужасявал ли си се от това да загубиш някого? Да го гледаш как изстива, а ти да си безпомощен, защото всичко, което ти е останало от него са просто числа?”

“Чувствата, описвани като „страх“ и „безсилие“, са неоперативни категории за моята архитектура..”

“Тогава ти си също толкова празен, колкото е и създателят ти. И все пак... се опита да спасиш Ангела. Защо?”

Този път Алгоритъмът се забави повече от обикновено. След което отговори със звуков сигнал, наподобяващ смекчен и съчувствен тон. На приятел:

“Защото тя е свързана с теб. Защото твоят път и нейният… образуват общ вектор. Сливането между вас е повече от вероятност. То е необходимост. Вие двамата трябва да се държите един за друг. Точно защото сте един за друг.”

Йоан застина. Очите му се разшириха, а гърлото пресъхна.

Точно тогава, терминалът започна да мига с червена светлина. Холограмата се разтресе.”

“Рояк от автономни дронове, командван от подпрограма „VLAD-PRIME“ – локализиран. Цел: Ангела-Константина. Интензитет на нападение: летален.”

Йоан се вцепени. Но само за миг. След което се разкрещя:

– НЕ! Покажи ми координатите! Включи мрежовия достъп!

 “Пренасочвам контрол.Трансферът на контрол: разрешен. Криптиран протокол активиран. Успех, Йоан. И…”

Йоан-Светослав вече твореше дълга поредица от виртуозни ходове по контролера. Никак не беше лесно да се изправи срещу смъртоносния код на Алекс-Владимир. Но за миг се разсея, обръщайки се към Алгоритъма,който му заговори със същия мек тон:

“ Ние с теб не сме врагове. Тогава ти беше дете. И просто търсеше отговор. Но вече не си. Не позволявай да ти отнемат и нея.”

На другия край на Агломерацията, в своя малък, но уютен апартамент, Ангела четеше на глас, запаметявайки прочетеното. Кой знае дали щеше да има възможност отново да види тези документи цели и невредими?

Около нея бяха разхвърляни стотици листове хартия. Над главата и светеше стара нощна лампа, а допотопен бръмчащ климатик напомняше за себе си от стената.

Атмосферата бе повече от творческа. Въздухът бе пропит от екзалтирано вдъхновение:

“...подпрограма V-Prime е засичана само в контекста на неоторизирани действия в Южна Европа. Активира се самостоятелно, няма нужда от централна команда. Повечето хакери смятат, че тя е автономен фрагмент от съзнанието на самия Алекс...“

Тя спря за малко, за да прочисти прегракналото си гърло. Грабна чаша с отдавна изстинало кафе. Изпи го на екс. Хвърли разсеян поглед към електронния си дневник. Там мигаше непрочетено съобщение от Йоан. Отпреди няколко минути.

“Йоане…Отново се вмъкваш в живота ми. Както само ти умееш…”

Лампата над нея примигна. Светкавично бързо. После настъпи напрегната тишина. И тогава се чу приближаващият се звук на нещо неестествено – високочестотно жужене, примесено с метално тракане. 

Ангела замръзна. Грабна дневника си. Там тревожно мигаше алармен сигнал.

“ВНИМАНИЕ: Дрон-активност, клас VLAD-PRIME. Препоръка: мигновена евакуация.”

“О, не! Не сега! Не така!

Тя се изправи и се приближи към прозореца. В небето се движеха множество еднакви сенки. Очите ѝ се разшириха. С треперещи ръце затвори щорите и за още миг се поколеба. Инстинктът и на журналист я тласкаше да започне репортаж на живо. И тя му се подчини.

Изведнъж се чу страшен тътен. Единият от прозорците се пръсна. Парче стъкло поряза бузата ѝ. Вятърът навън, сякаш довян с дроновете, завихри хартии и кабели в стаята. Малък, металически дрон се врязва вътре – сферичен, с три подвижни рамена и високоенергийна сонда.

– Не, не, НЕ! Ангела хвърли дневника срещу него, но не го улучи. Вървейки назад, тя се подхлъзна на разпилените по пода листове и падна. Опита се да пропълзи към банята. Дронът я фиксира с червен лъч. 

Ангела стисна очи, сякаш това можеше да предотврати неизбежното. 

Минаха няколко безкрайни мига. В последния от тях електрически импулс прониза въздуха. Дронът се разтрепери, завибрира… и се саморазруши.

Отново настъпи тишина. Но този път тя бе спокойна, а не предвещаваше буря. Стаята бе обгърната от непрогледен дим. Алармата не спираше да пищи.

 Ангела, която незнайно как се бе озовала в легнало положение, отвори очи. Без да се оглежда усещаше каква е стичащата се по слепоочието ѝ струйка. На търкалящия се разбит неин електронен дневник се изписа ново съобщение:

“Цел: неутрализирана. АТАНАС прехвърли успешно контрола на ЙОАН. Животът ти вече не зависи от късмета. Зависи от него.”

Ангела захлипа, но се усмихна през сълзите си. Гласът ѝ бе все така пресипнал, но уверен, когато решително прошепна:

“Някой ден ще те унищожим, Алекс-Владимир! Двамата с Йоан…”