Кучешкият ми живот днес завърши, така неочаквано за мен самия. Но не мислете, че аз съм един човек, който така оприличава своето битие. Наистина съм куче, израснало в крайния квартал, както пееше един млад и надежден китарист с протрити дънки. Той самият май бе от такъв квартал, но напоследък доста са му тръгнали нещата мисля.
Не че аз до този момент се оплаквам. С много от моите събратя нещата са далеч по-зле. Добре, че съм от една устойчива, дори малко вълча порода, инак съм си жив умрял. Но дългите ми и силни лапи лесно достигат кофите с боклук, колкото и високи да са те. А там си има винаги нещо вкусно. Чудя им се на хората, как така изхвърлят толкова боклуци, много от тях годни за ядене, още гаранционният им срок дори не е изтекъл. А бе много са разглезени и претенциозни са това - хората. Ту постигнат нещо, към което от години се стремят и го наричат цел в живота си и веднага искат още. Още и още. И докога това още? Докато се смряскат един ден и се чудят откъде им е дошло. И започват да се превиват като болно куче, изкривени в престорена усмивка и успокоявайки се един друг. Ще се оправят нещата, само да има живот и здраве.
А бе то живот все още има, ама какъв е той. И как ще се оправи, щом накуцват дори и с бастун и вътре в себе си са притаили желание за още и още. А да ги питаш какво е това още, не могат да ти кажат. Е, разбирам, че искат хубава и здрава къща, за да са на топло през зимата. И хубава кола, за да е по-бърза и лъскава и да се фукат с нея пред себеподобните си, които наричат свои приятели. Само че какви са тези приятели, щом ги предават едва ли не само за една коричка хляб. Тя, тяхната коричка, не е като моята, бая самун си е. Но пак не ги оправдавам. Така до никъде няма да стигнат, щом са се отдали на тази пуста вещомания и целите им не са по-далечни от това да се мерят непрекъснато с комшията си. И какво с него, пак за колата и къщата, а не за нещо по-извисено например. Не че аз имам други цели освен насъщния, но нали за разлика от тях съм само едно куче.
Но много се отплеснах настрани от кучешкото си битие. Да ви разкажа за днешния си ден. Както винаги сутринта закусих обилно от този моя си контейнер близо до парка. За него водих дълги и трудни битки с онзи пес от съседната улица. Докато един ден така се ядосах, че му отхапах ухото и от тогава не припарва до мойта територия. Та така и днес почувствах как животът си е все пак и малко хубав след това филе с лъскавата опаковка. Е, понамирисваше малко, но за мен това дори си е една екстра.
И после накъде. Ами да споделя с вас, че от няколко дни онази кучка през големия булевард малко ми е нарушила съня. Някак си не мога да повярвам, че това се случва с мен, толкова много такива като нея са вървели скимтейки подире ми. Но тази изглежда е от друга порода, така си обяснявам това мое нетърпение пак да я видя. Решил съм днес да бъда много мил и нежен с нея, но и решителен и непреклонен. Няма да ме разиграва като куче, я. Кой съм аз така да изпитва чувствата ми. Кавалер и мъж съм отвсякъде, много нейни дружки могат да го потвърдят. А и съм осъзнал за себе си, че намеренията ми са сериозни, стига съм се скитал като куче. Време ми е да се задомя и да създам семейство. А и малки кутрета да рипат около мен ми се иска, все пак човещинка си е това мое желание, така си мисля.
Така че смело напред през големия булевард. А бе напоследък големи задръствания стават по него. Няма делник, няма празник. Кола до кола, форсират тези двигатели пустите му хора, нервят се и се благославят едни други. Едно куче, съсед по контейнер ми каза, че ходило скоро до околовръстното да си търси късмета там. Преди години майка му, старата и хитра кучка, била много доволна от това място. Широко, просторно и с много възможности за отдих и прехрана. Все някоя заблудена кокошчица или дребно зайче можела да си налови. И така да си изкара излета царски.
Ама сега не било така. Нещата били отишли на много зле. Това ми го разправи моят кучоприятел. Само багери, пръст, тръби, скелета и мръсотия. Скоро няма да има живот за нас там, така ми каза той. И аз му вярвам. Затова и движението по големия булевард е толкова натоварено. Не е лесно да го преминеш, ама като ти дойде сляпата неделя. Няма отърване.
Та ще привършвам с разказа си. Както винаги бях на булеварда, но мисълта за моята кучка бе намалила бдителността ми. Ударът беше страшен. Хем я видях отдалеч онази тъмната кола, но встрани от нея препускаше още по-голяма. Не беше виновен човекът. Малко се бе изнервил от голямото задръстване, не го виня. А пък и ако бе забил спирачки, кой знае как щяха да му се нахендрят задните коли отгоре му. Затова не спря пред мен, бронята на колата ме изтласка с плътен и силен звук настрани, преметнах се два пъти и половина през глава и забих жалостиво муцуна в мантинелата. Скимтенето ми бе и виене, и болка, и скършена надежда за онова мъничко щастие, което заслужавах. Но не би, за сетен път се убедих, че кучешкият живот си е една тегоба. Никой не го цени, всеки бяга от него като куче от тояга. Дори има такива, които никога не са го докосвали. Те са близнати, но не от куче, а от съдбата. Други, доскоро живели като куче, не се обръщат назад, щом са се изправили като лъвове насреща ти. А по какви пътища са се отървали от предишния си кучешки живот, само те си знаят. Явно е имало и нещо лисиче, а и змийско в душиците им. Ама това не значи, че краят им ще бъде различен от моя.
Край на едно самотно улично куче от крайния квартал.
Пък може и да имам късмет и да ми мине като на куче.
© Любомир Николов Todos los derechos reservados