III

Винаги е приятно да усещаш самото движение, да наблюдаваш сменящите се картини през прозореца на автобуса и така да се изпълниш целия със сладкото чувство за път. Лора и Емил, седнали един до друг в автобуса за София, споделят тези мои мисли. След игра на камък-ножица-хартия Емил си беше извоювал правото да седи до прозореца, но като утешителна награда Лора избираше музиката и затова не му се сърдеше. Колко добре я познава Емил, тя щеше да опява през целия път, ако не беше завъртял нещата така, че да не се чувства победена. Благодарение на неговата дипломатичност сега двамата пътуваха в чудесно настроение, споделяха си белите слушалки на Лора и по тях звучеше “Blue blue sky” в изпълнение на Бийтълс.

Имаше доста хора по седалките, автобусът беше почти пълен. Повечето пътуваха до работните си места в София, жени и мъже, мълчаливи и угрижени. Малка част от пътниците, туристи, бяха понесли огромни куфари със себе си. Всички бяха възрастни, нямаше ученици. На Лора и Емил им се струваше понякога, че един или друг поглежда към тях с подозрение, с немия въпрос: Не трябва ли да сте на училище по това време?, скрит в премрежения поглед. А може би само така им се струваше?

Автобусът летеше все напред, отнасяйки със себе си всички въпроси, угризения и недоизказаности на нашите герои.

Телефонът на Емил се разпиука. Той започна да си пише с някого, а Лора – да любопитства с кого.

           - Един приятел от миналия ми клас. – Емил все още си пишеше с него, докато отговаряше; после прибра телефона и започна, след като бързо съобрази нещо в главата си – Всъщност не е толкова обикновено. Нали помниш Димитър от стария ми клас? Отдавна изгубихме връзка с повечето от тях, както и с него.

                - Не се сещам кой е.

            - Димитър Бояджиев, няма как да не го знаеш. Висок, остана си в старото ни училище, даже беше гадже на онази Стефани. Както и да е. Та, миналата седмица, когато бях у Андрей научих много нови неща за Димитър. И не е важното, че бяха много, важното е, че бяха потресаващи. Разбрах, че Митко е съвсем пропаднал, че се друса, продавал бижутата на майка си, крадял пари от баща си и накрая избягал от къщи. Живеел от месеци при разни приятели, приятелки, където му падне, а техните го търсят. Случвало се е да спи по пейките в парка, дрогиран и самотен. Стана ми тежко – Димитър – наркоман. Димитър, с когото ритахме топка на двора на училището и се прибирахме заедно до 7ми клас. И си го спомням – винаги усмихнат, лъчезарно дете; и нямаше нищо драматично покрай него, за което да знам, а бяхме близки, щях да зная… Умът ми не го побира – как се е случило. Като ми разказаха всичко, се чувствах като пребит. Но веднага реших – непременно ще направя така, че да си върнем приятелството с Митко, да поддържаме връзка и да знам какво се случва с него. – Емил помълча за кратко – Непременно ще му помогна.

               - И оттогава поддържате връзка?

               - Мхм… Искам отново да стана част от живота му, за да мога да му помогна.

Лора не отговори нищо, само в очите ѝ заблестя двусмислена искра. Такъв си беше Емил, все иска да спасява някого, да помага. Впрочем и Лора беше като него, но тя първа се сблъска с живота отблизо и вече не се хвърляше така, вече го нямаше ентусиазма и само погледът ѝ издаваше, че се случва нещо особено вътре в душата ѝ, когато слушаше Емил да говори така. В историята за Димитър тя виждаше и своята тъга и безсилие.

IV

Ето, най-сетне се откри Софийското поле със столицата ни, легнала удобно в него. Лора беше задрямала, тя винаги се унася, когато пътува и Емил я побутна, за да види и тя навлизането им в София. Асфалтът, постлан под автобусните гуми, се разливаше в безкрайните улици, преплиташе се с други пътища, свиваше се и се разширяваше досущ като сива река. Автобусът сви покрай високите стъклени сгради и продължи да навлиза към сърцето на града.

А улицата беше изпълнена с живот или по-точно - с животи. По тротоарите виждаш цял поток лица, всяко с различни черти и изражения, всяко заето със своя собствена грижа или радост, но сякаш по-често грижа. И всяко върви нанякъде, някои са устремени и забързани, други направо тичащи, след нещо, което може би изпускат вече, а трети просто се влачат сякаш против волята си. Имаше и групички от повече хора, но все пак по-голямата част бяха сами. Но непременно отиващи нанякъде. Все едно гледаш аквариум с много рибки. Те все плуват нанякъде, на нас ни изглежда абсолютно хаотично, но кой знае… Всяка една рибка плува, обикаля аквариума, провира се през водораслите, слиза до дъното и се изкачва отново до повърхността, за да докосне границата с въздуха и се потапя пак. А дали всички ние не сме като рибки в аквариум за някакви по-висши от нас същества? Дали те наблюдават нашите лутания кога с повече любопитство, кога с по-малко, докато ние сме поставени да им красим стаите може би. Обаче аз се увлякох.

Да се върнем към Лора и Емил, които - вече в София, започнаха да се чувстват без посока и осъзнаха, че си нямат и идея какво да правят сега. Автобусът скоро щеше да спре, а те не знаеха къде искат да отидат. На един светофар Емил изведнъж наруши мълчанието, като че ли тъкмо му беше дошла наум добра идея. Той погледна Лора с истинско въодушевление в очите и започна:

           - Знаеш ли какво съм се питал понякога? За лицата на хората. Нали съществуваме на този свят от стотици хиляди години и днес живеят около 7 милиарда души тук, като всяка секунда някой умира и друг се ражда. Чудя се дали наистина съществуват безкрайно много комбинации за лицата ни. Вярно е, че има какво да се променя – очи, устни, носове и т.н., има и различни раси, но дали природата наистина ще се занимава да измисля уникални лица за всеки от нас. – Лора не го беше прекъснала нито веднъж и понеже дори и сега не се намеси, той продължи – Има разни глупости за двойници, пръснати по света, поне по 6 твои копия (казват, че можеш да видиш колко са на гърба на личната ти карта), но не ми се вярва да е истина. Аз си мисля друго. Мисля си, че е възможно лица, които вече са съществували и притежателите им са изживели животите си, та тези лица, след хиляди години и на съвсем различно място от предишното, поне в друга страна, да се пускат отново в обръщение. Вероятността някой да разбере е изключително малка…

             - Може ли да спрем с тези глупости. – Лора го прекъсна рязко, усещаше се раздразнението в гласа ѝ -Сега не съм в настроение за това. И изобщо това с лицата… просто не ми се вижда правилно. Природата има необятно за нас въображение, а не би било честно спрямо хората да се повтарят лицата. – със същата досада в гласа, тя въздъхна – Вече сме в София, вместо да се чудиш какво да измислиш, кажи къде ще ходим!

            - Само не ми се карай, моля ти се! – и Емил отговори на свой ред рязко, но преструвката беше очевидна. Той продължи с насмешлив тон – Спокойно няма да се загубиш в големия град. Аз съм с тебе, щом сме двама страшно няма, и съм решил да те водя на сладкарница.

          - Виж го ти, ще ме води! – Лора се засмя, Емил ѝ отвърна с усмивка и на двамата им стана леко на сърцата. Естествено, че всичко ще е наред.

Автобусът им ги остави на автогарата срещу жп гарата. Другите пътници се помъкнаха навън, останали бяха само туристите, които се отправиха към гарата с багажите си, откъдето ще продължат пътуването си с влак. Емил и Лора слязоха, след като всички останали се изнизаха. Тогава автобусът отпраши напред, оставяйки ги на тротоара без реална идея каква е следващата им стъпка. Въпреки това те бяха в добро настроение и искрени усмивки изплуваха на лицата им, когато си помислеха, че в момента трябваше да записват планове по философия, да се опитват да си спомнят думи на контролното по английски (думи, които може би никога не са влизали в главите им) или да слушат простотиите на съучениците си, чудещи се какво да измислят на поредното изпитване по биология. Те не знаеха програмите си, никога не са се стараели да ги запомнят, а по-скоро гледаха да ги забравят, така че не знаеха какво удоволствие точно изпускаха сега, но все пак изпитваха истинско щастие, задето не бяха затворени между сивите училищни стени, а бяха навън и можеха да отидат където пожелаят, радваха се, че не трябва да се движат по чуждо нареждане, да разсъждават по чужда насока, да повтарят чужди думи. Измамно усещане за свобода, абсолютна свобода от външен натиск ги беше обзело. Красивата лъжа- че са едва ли не сами в света и сами си решават какво да правят, изпълваше сърцата на Емил и Лора с огромно въодушевление.

Те поеха по улиците на София, оглеждайки се за кафене, сладкарница, парк или просто нещо, което да привлече вниманието им.