XIV
Мислейки си така, Емил издърпа дръжката на мръсния прозорец и успя да го отвори. Вятърът, побеснял от надбягването с влака, връхлетя вътре, внасяйки със себе си поток неразказани истории и бездомни съдби, събрани из широкия свят. Жалко, че не разбираме вятъра. Той брулеше лицата на героите ни и подмяташе косата на Лора, но на тях им харесваше да усетят прохладата на милионите му ръце, да почувстват свободата и безграничността, които само вятърът има.
А огромното поле се ширеше безкрайно, но каква тъжна гледка представляваше то? Слънчогледи с прекършени глави до ивицата на хоризонта. Посърнали, те бяха свели почернелите си изсушени цветове към земята сякаш им тежеше непоносимо бреме. Вместо да изпълват простора с живия си жълт цвят и да се стремят към слънцето, слънчогледите стърчаха с наведени глави като огромна победена армия. Сините очи на Лора се насълзиха и мъка задави гърлото ѝ. Защо са така съкрушени тези цветя на слънцето? Няма ли кой да им вдъхне живот? На Лора ѝ се искаше да изтича и да прегърне всеки един от слънчогледите, за да изправят отново красивите си глави.
Вперил неразбиращ, някак уморен поглед в тях, Емил се обърна към Лора:
- Не ти ли се струва, че нищо не е така, както трябва?
- И питаш!... Виж, последното нещо, което искам е да се самосъжалявам, да се оплаквам и да мрънкам, но просто не мога повече, разбираш ли? Задушавам се.
- Дрипльовци по улиците, твърде много простотия и празнота, алкохолици и наркомани, неразбиране, нашите, които не съм виждал от години, и вашите, за които не ми се говори, дори и тия слънчогледи; нямат ли край? Докога ще се влачим покрай тях?
- Искаш да избягаш значи? Но и като ги подминем, те пак ще са си там.
- А ти мислиш, че можем да оправим света значи?
Лора се изсмя горчиво и всяка нотка от смеха ѝ се забиваше в сърцето, оставяйки зееща пролука. Най-черни демони могат да се настанят там, в пропуканото:
- Мисля, че никога бягството не ме е привличало така, както днес, и искам да се оставя в ръцете му. Нищо не можем да оправим. Омръзна ми.
- Лора, неведнъж съм си мислил да сложа край! – мълчание; Емил обмисляше нещо - Неведнъж съм си представял как всичко тук приключва и аз най-сетне съм истински свободен. Как всичката отрова е безкрайно далече от мен, как ще отпътувам и няма да се обърна назад. – блясъкът в черните му очи, студената пот, ритмичното тракане на влака, в което думите му се разтвориха – всички те сякаш идваха от друг свят; или натам отиваха
- И тогава изобщо няма да има път назад, нали? Минало, настояще, бъдеще – всичко ще се разтопи и ние ще застанем очи в очи с неизвестното, но вече без страх… Животът ми минава като сън – продължи тя, пронизвайки Емил с насълзените си очи – просто имам чувството, че постоянно изпускам нещо, че все не успявам да го достигна. Аз съм в автобус и моята спирка наближава, вече е време да стана и да сляза, защото автобусът е спрял на нея. Но пред вратата има огромна купчина народ и никой не се отмества, а аз ги моля и викам, и ръкомахам, и се бутам, но те не се мръдват. И автобусът просто продължава, дори не отвори вратите, а аз не мога да направя нищо и продължавам заедно с него.- Лора спря, за да си поеме дъх, като се канеше да продължи, но Емил я прегърна. Тя склони глава на рамото му и също го обгърна с ръцете си. Усети как той трепери, усети горещите му сълзи по кожата на врата си и разбра, че той също плаче. Така си стояха, прегърнати и ридаещи, две самотни и наранени души, открили се една друга. И някак смътно и двамата разбраха, че вече никога няма да се пуснат. Ще останат прегърнати, ще останат заедно, защото няма друг пристан за тях в този студен свят. Влакът напредваше.
- Виж- морето – посочи Емил
- Наближаваме Варна. Колко е хубаво! Нямам търпение да го видя – имаше нещо особено в гласа на Лора, той звучеше едновременно спокойно и напрегнато;
- Аз също. Винаги съм го обичал. Перфектно е! Хайде да видим морето!
© Любомира Нанева Todos los derechos reservados