Към безкрайното синьо на морето (част 9)

XIV

• Загледах се през прозореца. Беше красиво, но някак самотно… Просторното поле, градът в далечината и стълбовете с жиците. Те привлякоха вниманието ми. Беше останало едно единствено врабче върху жицата. Другарчетата му са отлетели, а то си стои и сякаш просто не знае сега какво. Дали нещо го задържа в този край или може би чувства слабост в себе си, за да продължи? Но то беше така спокойно, кацнало на жицата, съзерцаваше огромното поле, гушеше се в кафявата си перушинка и с тиха радост в малките очи прегръщаше света. Да, в този момент врабчето си беше на правилното място, на своето място, макар и само.

Мислейки си така, Емил издърпа дръжката на мръсния прозорец и успя да го отвори. Вятърът, побеснял от надбягването с влака, връхлетя вътре, внасяйки със себе си поток неразказани истории и бездомни съдби, събрани из широкия свят. Жалко, че не разбираме вятъра. Той брулеше лицата на героите ни и подмяташе косата на Лора, но на тях им харесваше да усетят прохладата на милионите му ръце, да почувстват свободата и безграничността, които само вятърът има.

А огромното поле се ширеше безкрайно, но каква тъжна гледка представляваше то? Слънчогледи с прекършени глави до ивицата на хоризонта. Посърнали, те бяха свели почернелите си изсушени цветове към земята сякаш им тежеше непоносимо бреме. Вместо да изпълват простора с живия си жълт цвят и да се стремят към слънцето, слънчогледите стърчаха с наведени глави като огромна победена армия. Сините очи на Лора се насълзиха и мъка задави гърлото ѝ. Защо са така съкрушени тези цветя на слънцето? Няма ли кой да им вдъхне живот? На Лора ѝ се искаше да изтича и да прегърне всеки един от слънчогледите, за да изправят отново красивите си глави.

Вперил неразбиращ, някак уморен поглед в тях, Емил се обърна към Лора:

       - Не ти ли се струва, че нищо не е така, както трябва?

       - И питаш!... Виж, последното нещо, което искам е да се самосъжалявам, да се оплаквам и да мрънкам, но просто не мога повече, разбираш ли? Задушавам се.

      - Дрипльовци по улиците, твърде много простотия и празнота, алкохолици и наркомани, неразбиране, нашите, които не съм виждал от години, и вашите, за които не ми се говори, дори и тия слънчогледи; нямат ли край? Докога ще се влачим покрай тях?

        - Искаш да избягаш значи? Но и като ги подминем, те пак ще са си там.

        - А ти мислиш, че можем да оправим света значи?

Лора се изсмя горчиво и всяка нотка от смеха ѝ се забиваше в сърцето, оставяйки зееща пролука. Най-черни демони могат да се настанят там, в пропуканото:

     - Мисля, че никога бягството не ме е привличало така, както днес, и искам да се оставя в ръцете му. Нищо не можем да оправим. Омръзна ми.

     - Лора, неведнъж съм си мислил да сложа край! – мълчание; Емил обмисляше нещо - Неведнъж съм си представял как всичко тук приключва и аз най-сетне съм истински свободен. Как всичката отрова е безкрайно далече от мен, как ще отпътувам и няма да се обърна назад. – блясъкът в черните му очи, студената пот, ритмичното тракане на влака, в което думите му се разтвориха – всички те сякаш идваха от друг свят; или натам отиваха

    - И тогава изобщо няма да има път назад, нали? Минало, настояще, бъдеще – всичко ще се разтопи и ние ще застанем очи в очи с неизвестното, но вече без страх… Животът ми минава като сън – продължи тя, пронизвайки Емил с насълзените си очи – просто имам чувството, че постоянно изпускам нещо, че все не успявам да го достигна. Аз съм в автобус и моята спирка наближава, вече е време да стана и да сляза, защото автобусът е спрял на нея. Но пред вратата има огромна купчина народ и никой не се отмества, а аз ги моля и викам, и ръкомахам, и се бутам, но те не се мръдват. И автобусът просто продължава, дори не отвори вратите, а аз не мога да направя нищо и продължавам заедно с него.- Лора спря, за да си поеме дъх, като се канеше да продължи, но Емил я прегърна. Тя склони глава на рамото му и също го обгърна с ръцете си. Усети как той трепери, усети горещите му сълзи по кожата на врата си и разбра, че той също плаче. Така си стояха, прегърнати и ридаещи, две самотни и наранени души, открили се една друга. И някак смътно и двамата разбраха, че вече никога няма да се пуснат. Ще останат прегърнати, ще останат заедно, защото няма друг пристан за тях в този студен свят. Влакът напредваше.

     - Виж- морето – посочи Емил

   - Наближаваме Варна. Колко е хубаво! Нямам търпение да го видя – имаше нещо особено в гласа на Лора, той звучеше едновременно спокойно и напрегнато;

     - Аз също. Винаги съм го обичал. Перфектно е! Хайде да видим морето!