Сутринта завари ме труп-заспал в ателието. Да кажем, може и припаднал да съм бил, така схванал се беше вратът ми, че мъчно си развъртях тиквата. Ще да кажеш тежка е — пък тя, главата празна. Или поне такава ставаше щом кракът ми, обут в протритите ми маратонки (абе, харесвам си ги, подарък са, не ми вдигай тука вежди, драгий читателю!), пристъпваше в загъчното царство на момента, страстно подпален от фантазия и съзерцание.
Ателието ми, всъщност, бе стар апартамент, ужким жилищен, ама тука други неща живееха, не толкоз живи, че да живеят наистина — бои с неразказани историйки, четки с вече разказани истории (научи се да си миеш четките, маймуняк), платна дето ми се оплакваха по телефона дал днеска ще дойда да изпълня ги със съдържание... и тук, мигом щом стъпех, нетърпеливо се главата ми изпразваше от мисли. Аз с мисли не рисувам, братия, аз рисувам със сърцето си... Тъй де, няма кво да се правя на готин “човек на изкуствотворението”, бре, щом жена ми смята, че съм готин — това е! Пък ж ...