Леля Дена е емоционална жена. Винаги добре си е гледала семейството и къщата. С готовност помага и на съседите си. Когато има някоя работа да се свърши, не чака на другите, а бърза да я приключи. Дори и на мъжа си не отстъпва. Докато той даваше дежурства в пожарната и често отсъстваше, тя поемаше и неговите задължения. Говори малко по-високо и не винаги издържано, но думите не звучат грубо от устата ѝ.

       Когато си ходех през ваканциите, тя беше в силните си години. По цял ден си играех с нейните деца и се радвах, когато ни черпеше с нещо. Я тутманик, я баница – домашно и вкусно. С цвета и аромата на бабините рецепти.

       Малко по малко разредих гостуванията си. Хиляди неща се промениха. Променях се и аз с възрастта, но тя си оставаше същата. Срещите ни вече не бяха така чести, а престоите ми ставаха все по-кратки.

       Веднъж се засякохме в автобуса. Тя се връщаше от пазар, а за мен това беше първият ден от извънреден отпуск, който бях определил за най-близките ми и все по-липсващи хора. Едно от последните ми ходения до там.

       - Здравей, Емо! – зарадва ми се тя. – Кога си тръгваш?

       - ?!

       Усетила неловката ситуация, леля Дена побърза да уточни:

       - Кажи докога си тук, за да ти направя тутманик и да те поканя у дома. Имам внуче и искам да почерпя.

       Не можах да ѝ отговоря. Обещах да се обадя, но не намерих време да отида. А, може би, трябваше...

10.03.2014