Лодката

      Стоеше килната леко на едната си страна. Тази, на която беше дупката в корпуса. Предницата и, също оръфана приличаше на разскъсан картон. Направена от полиестерна смола и стъкловлакна, излята в калъпите на фабриката в крайморски град, тази красавица стоеше, като корабокрушенец, изхвърлен на необитаем остров. Лежеше осакатена на петдесет метра от тръстиките на езерото. Такава я видя и Иван от височината на близката работилница. Лодката беше в стопанството на дребен животновъд. Казваше се Марин. Беше взел под наем мястото, за да отглежда зайци и прасета. Познаваха се, тъй като и двамата бракониерстваха във водите на езерото.

- Искаш ли да ти помогна да стегнем лодката.-предложи му един ден Иван.- Ще я ползваме двамата да влизаме с нея. Тя е голяма и удобна. Гумените лодки, не са стабилни на вълна. "Уфимката" ми е пукната на три места.

- Що да не.- откликна с охота зайчарят.

- Ще купя материали и ще я оправим.- продължи Иван

- Добре, става. Ще е нужна полиестерна смола, втвърдител и стъкломат. Знам къде има, ще те заведа.

- Откъде я намери?

- Беше на брега, затънала в тинята, потопена наполовина. Езерото я е изхвърлило. 

- Някой да не си я търси?

- Стана месец вече, не съм чул, а и в селото никой не е питал.

- Добре тогава, какво ще кажеш другата седмица да я почнем?

- Става.

      Есента заемаше своето място в календара. Доматите засъхнаха стеблата си и спряха да дават. Чушките и патладжаните, родиха своите последни дарове. Размириса се на дим и печен зарзават. Майката свиня опраси девет малки прасенца и изяде три от тях. Марин не можа да свари да ги оварди. Зайците му в клетките се ръфаха до меса. Тестостеронът проявяваше своята същност и избиваше до върха на зъбите им.

- Защо се дерат така?- попита Иван, докато шкуркаше по корпуса.

- Знам ли, конкуренция.

- Много са жестоки.

- Жестоки са, затова гледам да ги отделя, но не ми достигат клетки и ги държа някои заедно. Не всички се бият.

- Не мога да ги гледам такива. - съжали ги Иван.

- И аз, затова първо тях махам.

- Мисля, че вече съм готов. Можем да започваме със смолата. Подай ми я да прочета на етикета как се прави. 

Иван прочете указанията. Отвори металната кутия и изсипа съдържанието и с консистенцията на мед в метално канче, добави капки от втвърдителя и разбърка енергично с дървена клечка. Сместа започна да грее и да се пени, после се успокои. Иван потопи парче стъкломат в смолата и го лепна върху дупката на лодката. Смолата втвърдяваше бързо, но той успя да наложи още пет слоя и да замаже остатъка отгоре.

По същия начин се справи и с оръфаната предница на корпуса.

Работата по кърпежа им отне два дни, включващо почистване, обработване на язвите с шкурка, лепене. Последва отново шкурене, китосване и боядисване, всичкото това, за седмица.

Лодката придоби вид и докара радост по лицата им.

- Ей голям улов ще падне, сега като излезе сулката, ще направим удар. Може и шарани да хванем, макар че последните години нещо изчезнаха.- вдъхнови се Иван

- Прав си, не съм вадил шаран от пролетта.

- Гребла имаме ли?

- Имам някакви, но едното е счупено. Ще го намотаем с бинт и смола и ще стане.

- Значи сме готови.

    Орехите в градината на Марин распукаха кожухчетата си, отваряха се и кафевите им плодчета тупваха на земята. Листата на липата жълтееха до златно. Циганското лято топлеше земята с отиващото си към тропика на козирога слънце. С ноември дойде и първия хлад. Двамата съдружници направиха своите първи влизания с лодката. Не извадиха много риба. Един черноборсаджия им я изкупуваше. Веднъж в багажника на москвича му видяха огромен толстолоб. 

-Двайсет и два килограма е! - беше им казал бай Христо. Изкупуваше рибата от бракониерите и я държеше в нелегални хладилни камери преди да отиде до пазара.

Разходите по ремонта на лодката им се възвърнаха. Излязоха и малко на печалба.

Една сутрин, ръмеше тих дъжд и беше разкалял чернозема. Иван стоеше на височинката откъм работилницата. Беше свикнал да гледа синьо бяло боядисаната пластмасова лодка от това място, където я видя за първи път, но в този ден нея я нямаше.

"Марин е влязал да вади мрежите"- помисли си той.-

"До десет трябва да е излязал.То в това време влиза ли се, а и онзи ден нищо не каза!"- продължи мислите си с леко раздразнение.

По пладне лодката все още не бе на мястото си, където винаги стоеше. Почуди се и отиде да види какво става.

Повика Марин, но той не отвърна.

Намери го при зайците, да чисти клетките им. 

- Какво става?

Взеха я! - отвърна Марин без да го поглежда.

- Как така я взеха! Кой! 

- Била е на човек от селото. Видяли са ни като влизаме с нея. Вчера дойдоха и ме заплашиха. Казаха ми, че езерото крие много тайни и няма да му дойде в тежест да поеме още една. Съжалявам!

- Даде им я?!

- Да.

- Поне не ти ли платиха нещо?

- Не! Дори и не благодариха. С тези селски мутри по-добре човек да си няма работа.

- Какво да ти кажа, ами здраве да е! Язък ни за труда. Абе я ги виж тези двата, как са се оръфали, месата им се виждат. Тия зайци, като ги боли не реват ли като нас.

Ба не реват, знаеш ли как пищят, едно такова църкащо и пронизително. - отвърна му Марин и хвана единия за ушите. Имаше поръчка за една адвокатка от града.